Забавна Библия
- Автор: Таксиль Лео
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забавна Библия». Краткое содержание книги:
На български език книгата се превежда за първи път от последното руско издание.
„Приближиха се до Рагуиловия дом. Сара ги посрещна и поздрави, и те нея, и ги въведе в дома. И рече Рагуил на жена си Една: колко прилича тоя момък на Товита, братовия ми син!“ (Товит, гл. 7, ст. 1–2). Момъкът казал името си; много му се зарадвали и приготвили голям обед, но младият Товия отказал да яде каквото и да било, ако старият Рагуил не му даде веднага дъщеря си Сара за жена. Рагуил не се спрял и пред такива прояви на гостоприемството, но сметнал за свой дълг да посвети младия човек в ужасната съдба на първите седем мъже на хубавицата Сара. Младият Товия настоявал на своето, като твърдял, че не се бои от нищо. „Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Моисеев, вземи я и я води при баща си. И ги благослови… Взе свитък, написа договор и го запечати“ (Товит, гл. 7, ст. 12–13).
Една приготвила спалнята и въвела там Сара. „Па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като и рече: успокой се, дъще“ (ст. 16–17). „Като се навечеряха, въведоха при нея Товия. А той, като отиваше, припомни си Рафаиловите думи и взе кадилница, тури сърцето и черния дроб на рибата и покади. Демонът, като подуши тая миризма, избяга в горните страни на Египет и ангелът го върза“ (Товит, гл. 8, ст. 1–3).
Богословите са си задавали въпроса, дали Асмодей е вързан и до днес и къде именно се намира. Важен въпрос! Потоци мастило е било пролято за разрешаването му. Особени шмекери се оказват монасите от един египетски манастир, които показват на богомолците много дълбок кладенец, където уж Рафаил вързал своя враг. Демонът се намира там и до днес. За неголямо възнаграждение, вземано от благочестивите братя, може да се получи разрешение да хвърли човек в кладенеца няколко камъни или няколко капки „светена вода“, за да увеличи страданията на тоя демон, и без това вече докаран в състояние на пълна безпомощност.
Уверен, че Товия няма да се измъкне жив от тая история, Рагуил грижливо му копаел гроба. Но когато на другата сутрин научил, че зет му е цял и невредим, неизказано се зарадвал. Гробът незабавно бил засипан и сватбените пиршества продължили четиринадесет дни. И Рагуил казал на Товия след свършване на пиршествата: „Като вземеш половината имот, иди благополучно при баща си; останалото ще получиш, кога умра аз и жена ми“ (Товит, гл. 8, ст. 21). През време на сватбения пир ангел Рафаил, върнал се вече от Египет, пристига в Рага под името Азария. Гаваил преуспявал в делата си и без приказки върнал десетте таланта, взети от Товит.
Най-после младият Товия, жена му, небесният спътник, и кучето се върнали в Ниневия, дето старият слепец почнал вече да изпада в отчаяние. Товия „натърка с жлъчката очите на баща си и рече: ободри се, татко! Залютя му на очите и той ги отри, и белите петна паднаха от краищата на очите му. Като видя сина си, той падна на шията му и заплака“ (Товит, гл. 11, ст. 10–13). Оставало само да се разплати с Азария: той се отказал от предложените му драхми, назовал истинското си име и като съобщил, че е един от седемте старши ангели от небесната йерархия, изчезнал.
Приказчицата за Иудит не е по-малко чудесна. В осемнадесета година от царуването на Навуходоносор, когото Библията тук нарича асирийски цар, град Ветилуя, съвсем неизвестен на историците и географите, бил подложен уж на обсада от армията на тоя цар под предводителството на митическия генерал Олоферн. Основното ядро на тая армия се състояло от сто и двадесет хиляди пехотинци и дванадесет хиляди конници (Иудит, гл. 2, ст. 15). Олоферн преградил каналите, които снабдявали Ветилуя, така че обсадените „в изнемога от жажда падаха по градските улици“ (гл. 7, ст. 22). Положението ставало непоносимо. Тогава някоя си прекрасна ветилуйска вдовица, чийто мъж бил поразен от слънчев удар през време на жътва (гл. 8, ст. 3), решава да спаси своята родина. Тя облякла най-хубавите си дрехи, напарфюмирала се и се начервила и придружена от старата си слугиня, тръгнала за вражеския стан (гл. 10, ст. 10). „И се чудеха на нейната хубост“ (ст. 19). Хубавицата поискала да я заведат при генерала, който в това време „почиваше на постелката си“ (ст. 21). Олоферн поканил Иудит да обядва в палатката му. Било изядено не малко нещо, много нещо изпито. Генералът „я гледаше с драгост и пи вино твърде много, колкото не беше пил никога — ни в един ден от рождението си“ (Иудит, гл. 12, ст. 20). След пиршеството, когато Олоферн, много доволен, се облегнал на кушетката, Иудит грабнала меча на генерала и… „с всичка сила удари два пъти Олоферна по шията и му отсече главата“ (гл. 13, ст. 8). Кажете след това, че любовта наистина не кара понякога човек да си загуби главата!