Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Как сте? Само една минутка. Седнете, моля.
Вписа още три суми, сложи една линия, за да отбележи докъде е стигнал, и се обърна към Джолиън, като хапеше откъм дясната страна тънкия си показалец.
— И така?
— Видях я.
Соумс се намръщи.
— Е-е?
— Останала е вярна на спомена.
Джолиън се засрами, че каза това. Лицето на братовчед му придоби оранжевочервен цвят. Какво го накара да подразни това жалко животно?
— Трябва да ви предам, че тя съжалява, задето не сте свободен. Дванайсет години са много време. Вие знаете по-добре от мене закона и възможностите, които той ви дава.
Соумс някак странно изръмжа. Мълчаха цяла минута. „Като восъчен манекен! — помисли Джолиън, наблюдавайки това затворено лице, от което руменината бързо се отдръпваше. — Никога не ще се издаде какво мисли или какво смята да прави. Восъчно, също като на манекен!“ И премести поглед върху плановете на цветущия град „Бай Стрийт он сий131“, чиито бъдещ вид беше изложен на стената — да привлича собственическите инстинкти на клиентите. Странна мисъл хрумна на Джолиън: „Кой знае дали няма да получа разписка… За сондажа от мистър Джолиън Форсайт по развода ми, за съобщението по срещата му с жена ми и за искането ми да я види отново — шестнайсет шилинга и осем пенса.“
Неочаквано Соумс каза:
— Не мога да продължавам така. Казвам ви, не мога.
Очите му блуждаеха из стаята като на животно, което търси възможност да избяга.
„Той наистина страда — помисли Джолиън; — не бива да забравям това, само защото не го обичам.“
Соумс се обърна рязко към него с някакъв глух звук, идващ сякаш от много дълбоко:
— Защо трябва да страдам след всичко, което претърпях? Защо?
Джолиън само вдигна рамене. Разумът му се съгласяваше; чувствата се бунтуваха, без да знае защо.
— Баща ви — продължи Соумс — я харесваше… господ знае защо! Навярно и вие? — Той погледна остро Джолиън. — Струва ми се, че е достатъчно човек да направи някому зло, за да спечели съчувствието на хората. Не зная каква вина имам… Не можах да разбера досега. Винаги се отнасях добре с нея. Давах й всичко, каквото пожелаеше. Защото не можех без нея.
Разумът на Джолиън отново с съгласи, чувството отново отрече. „Какво става? — помисли той. — Сякаш не съм съвсем в ред. А все пак, ако е така, по-добре да не съм, отколкото да съм.“
— Най-сетне — каза Соумс с мрачна суровост. — тя беше моя жена.
И в слушателя му проблесна изведнъж мисълта: „Това е то! Притежание! Да, всички притежаваме по нещо. Но… човешко същество! Пфу!“
— Трябва да погледнете фактите — отвърна той. — или, по-точно, липсата на факти.
Соумс му хвърли отново бърз, мнителен поглед.
— Липсата на факти ли? — повтори той. — Но аз не съм уверен, че е така.
— Извинете — възрази Джолиън. — Аз ви предадох това, което тя ми каза. А то беше съвсем категорично.
— От личен опит имам основание да не проявявам сляпо доверие в думите й. Ще видим.
Джолиън стана.
— Сбогом — каза кратко той.
— Сбогом — отговори Соумс.
Джолиън излезе, като се опитваше да разбере полунедоумяващото, полузаплашително изражение в лицето на братовчеда си. Тръгна към гара Ватерло твърде разстроен, сякаш бяха одрали кожата на нравствената му личност; през цялото време във влака мислеше за Айрин и самотното й жилище, за Соумс в самотния му кабинет, за странно похабения живот и на двамата. „В примка! — помисли той. — И двамата са с примки на шията… А нейната е толкова прекрасна!“
Вал научава за станалото
Изпълняването на дадено обещание не беше досега отличителна черта в нрава на младия Вал Дарти, така че, когато наруши две обещания, за да спази едно, тъкмо това го изненада най-много, докато се прибираше полека към града от Робин Хил след ездата с Холи. На своята сребриста кобилка с дълга опашка тя беше още по-хубава, отколкото му се бе сторила вчера; и в тази мъглива октомврийска привечер из лондонските предградия той си казваше самокритично, че през двата часа на разходката бе блестял само с ботушите си. Извади новия си златен часовник — подарък от Джеймс — и погледна не циферблата, а лицето си, отразено отчасти в лъскавата вътрешна страна на капака. Видя над веждата си едно случайно петно, което никак не му хареса, защото сигурно не е харесало и на нея. Кръм нямаше никога и най-малкото петно. А с името на Кръм възкръсна и случката в „Пандемониум“. Днес не бе почувствал никакво желание да поговори с Холи за баща си. Баща му беше напълно лишен от поетичност, чиито трепети Вал почувства за първи път през своите деветнайсет години. „Либърти“ и Синтия Дарк, това почти митично въплъщение на съблазънта, „Пандемониум“ с жената на неопределена възраст — и двете се сториха съвършено „престарели“ на Вал, след като се бе разделил със своята нова, свенлива, тъмнокоса братовчедка. Тя яздеше „чудесно“, затова той се чувстваше поласкан, че го бе оставила да я води, където иска, из дългите алеи на Ричмънд парк, при все че го познаваше много по-добре от него. Припомни си всичко това и се смути от празните приказки, които й бе наговорил; чувстваше, че би могъл да й каже „цял куп ужасно интересни неща“, стига да му се удаде отново случай; а мисълта, че утре трябва да се върне в Литълхемптън и на дванайсти да замине за Окфорд — „за противния изпит“, — без никаква надежда да я види още веднъж дотогава, помрачи настроението му по-бързо, отколкото мракът обгръщаше земята. Но щеше да й пише, и тя беше обещала да му отговори. Можеше и да дойде в Оксфорд, за да види брат си. Тази мисъл блесна като първата звезда, която изгря, докато той се отправяше към конюшнята на Падуик за наемни коне, близо до Слоун Скуеър. Скочи от коня и се разкърши продължително, защото бе минал повече от двайсет и пет мили. Кръвта на Дарти го накара да побъбри пет минути с младия Падуик за първенеца на Кеймбриджширските състезания; и след като каза: „Запишете кончето на моя сметка!“, си тръгна, малко разкрачен, като пляскаше ботушите си с плетеното камшиче. „Никак не ми се излиза — помисли той. — Да ще мама да ме почерпи с малко шампанско на изпроводяк!“ С шампанското и със спомените си можеше отлично да прекара вечерта в къщи.
131
Улица край морето.