Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— А как е чичо Джеймс?
— Благодаря. Не го бива.
— Чудесен род, нали? Миналия ден пресмятах според семейната библия на баща ми средната възраст на десетимата Форсайтови. Изкарах я осемдесет и четири години, но петима са още живи. Те ще установят сигурно рекорд. — Погледна лукаво Соумс и добави: — Ние, както виждате, не сме като тях.
Соумс се усмихна. „Нима наистина ме смятате способен да се съглася, че не съм като тях — сякаш казваше той, — или че мога да се откажа от нещо, особено от живота?“
— Може да доживеем до техните години — продължи Джолиън, — но самокритиката е, знаете ли, голяма пречка, а там е разликата между нас и тях. Ние не сме достатъчно самоуверени. Никак не мога да разбера как и кога се е породила тази самокритика. Моят баща я притежаваше донейде, но не вярвам някой друг от старите Форсайтови да е има дори капчица от нея. Никога да не се погледнеш с очите на другите, е чудесен начин да се запазиш. Цялата история на миналия век се дължи на тази разлика между нас. А между нас и вас — добави той като погледна през кълбо дим към Вал и Холи, смутена от тоя насмешлив поглед — разликата ще бъде друга… кой знае каква.
Соумс извади часовника си.
— Трябва да тръгваме — каза той, — за да не изпуснем влака.
— Вуйчо Соумс никога не изпуска влака — промърмори с пълни уста Вал.
— Защо да го изпускам? — запита Соумс.
— Не зная — изръмжа Вал. — Но други го изпускат.
Пред входната врата стисна продължително и скришом мургавата ръчица на Холи.
— До утре — прошепна той. — В три часа. Ще ви чакам до шосето, така ще спестим време. Ще изкараме чудесна езда.
От вратата на парка се обърна и, ако не бяха принципите му на светски младеж, щеше да й помаха с ръка. Не беше в настроение да разговаря с вуйчо си. Но нямаше особена опасност. Потънал в някакви далечни мисли, Соумс не продума.
Жълтите листа капеха около двамата по тази миля и половина, така често изминавана от Соумс в далечните дни, когато идваше да наблюдава с тайна гордост строежа на къщата… на къщата, замислена да бъде дом на него и жената, от която сега искаше да се отърве. Обърна се веднъж да погледне безкрайната есенна пътека между жълтеещите плетища. Колко далечно беше всичко! „Нямам желание да я видя!“ — бе казал на Джолиън. Наистина ли? „А може би ще трябва“ — помисли той и потрепера от внезапна странна тръпка, сякаш — както казват хората — пристъпваше върху собствения си гроб. Смразяващ свят! Странен свят! Погледна косо племенника си и помисли: „Да бях на неговите години! А как ли изглежда тя сега?“
Джолиън в ролята на пълномощник
След като гостите си отидоха, Джолиън не се върна към рисуването, защото вече се смрачаваше, а отиде в кабинета, с подсъзнателния копнеж да съживи мигновеното видение — баща си, седнал в старото тъмнокафяво кожено кресло, кръстосал крак върху крак, вперил напред светналите си очи изпод купола на масивното чело. Често пъти в тази малка стая, най-приятната в целия дом, Джолиън изпитваше мигновено общение със своя баща. Не че вярваше в безсмъртието на човешката душа — чувството му съвсем не беше така логично — то беше по-скоро някакъв въздушен допир, някакво ухание, едно от ония силни душевни възприятия на форма или светлинни движения, към които са особено податливи хората с артистично око. Само тук — в тази малка и съвсем непроменена стая, където баща му прекарваше най-много часове — можеше да изпита все още чувството, че той не е изчезнал напълно, че здравата мъдрост на тоя стар ум и топлотата на неговата властна обич продължават да живеят.
Какъв съвет би дал баща му при това внезапно припламване на старата трагедия… какво би казал пред тая заплаха, надвиснала над жената, към която се бе привързал в последните седмици на своя живот? „Трябва да сторя най-доброто, което мога — помисли Джолиън. — Той я повери на мене със завещанието си. Но кое е най-доброто?“