Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
И сякаш от стремеж да придобие мъдростта, душевното равновесие и проникновения здрав смисъл на стария Форсайт, той седна в старото кресло и кръстоса нозе. Но му се стори, че там седи някакъв призрак; никакво вдъхновение не го осени, само вятърът почукваше с пръсти по тъмнеещите стъкла на вратата.
„Дали да отида — помисли той, — или да я помоля да дойде тук? Какъв е бил животът й? Какъв ли е сега? Отвратително е да се разравят тия неща след толкова време!“ Фигурата на братовчед му, застанал с ръка на дръжката на маслиненозеленикавата врата, изникна отново пред него, оживяла като фигура от старинен часовник, която изскача при отброяването на часовете; а думите му прозвучаха в ушите на Джолиън: „Аз заповядвам в тоя дом; казах ви вече… и повтарям: не приемаме.“ Отвращението, което беше изпитал тогава към Соумс — към това плоско, обръснато лице с упоритостта на булдог, към сухата, здрава, пригладена фигура, леко приведена като над кокал, който не може да глътне, — изникна отново с някогашната сила, все така живо, не, дори много по-живо. „Ненавиждам го — помисли той, — от дън душа го ненавиждам. И толкова по-добре; така ще ми е по-лесно да взема страната на жена му.“ Полухудожник и полуфорсайт, Джолиън по природа ненавиждаше това, което наричаше с общото име „свади“; ако не го дразнят, той отговаряше напълно на класическото описание на кучката: „Предпочита да бяга, вместо да се бие.“ Лека усмивка застина в брадата му. Каква ирония наистина, че Соумс трябваше да дойде тук… в този дом, построен за самия него! Как гледаше, как зяпаше по тази руина на своите някогашни мечти; как поглеждаше скришом стените, стълбището, как преценяваше всичко! И Джолиън помисли инстинктивно: „Навярно и сега би живял с удоволствие тук. Той никога не престава да копнее за нещо, което веднъж е притежавал. Да-а, трябва все пак да предприема нещо; но колко неприятно, колко неприятно е това.“
Късно вечерта писа в Челси да запита Айрин дали ще може да го приеме.
Старият век, видял чудния разцвет на индивидуализма, залязваше в небе, почервеняло от приближаващите бури. Слухове за война засилваха оживлението в Лондон, и без това премного оживен в края на лятната ваканция. За Джолиън, който не идваше често в града, улиците изглеждаха изпълнени с трескаво движение поради новите автомобили, които отричаше от чувство за естетика. Броеше ги от кабриолета си и установи, че са едно към двайсет по отношение на старите превозни средства. „Бяха едно към трийсет преди година — помисли той; — очевидно е, че ще се наложат. Още повече шум и повече смрад…“ Той беше от ония сравнително малобройни либерали, които не харесваха никаква новост, приела материална форма, и нареди на кочияша да стигне по-бързо до реката, далеко от шумния трафик, защото му се искаше да погледа водата през прибулващата завеса на платаните. Пред малкия жилищен блок, на петдесетина ярда от Крайбрежния булевард, каза на кочияша да почака и се качи на първия етаж.
Да, мисис Ерън беше в къщи!
Отражението на един редовен, макар и скромен доход пролича изведнъж за човека, който помнеше бедната изисканост на това малко жилище, когато бе дошъл преди осем години да съобщи добрата вест. Всичко беше ново, изящно, навред се носеше дъх на цветя. Общият тон беше сребрист, с леки следи тук-там от черно, бледолилаво и златисто. „Жена с отличен вкус“ — помисли той. Времето не бе го засегнало много, защото беше Форсайт. Но Айрин то съвсем не бе докоснало — или поне така му се стори. Не изглеждаше остаряла с нито един ден, както бе застанала пред него в своята тъмносива рокля от раирано кадифе, с меките си тъмни очи и тъмнозлатисти коси, протегнала ръка с лека усмивка.
— Седнете, моля.
Едва ли някога бе седял с такова чувство на стеснение.
— Никак не сте се променили — каза той.
— А вие сте се подмладили, братовчеде Джолиън — отвърна тя.
Джолиън прокара ръка в косата си, утешавайки се, че е още гъста.
— Остарях, но не го усещам. Едно от добрите качества на живописта е, че ви поддържа млад. Тициан е живял деветдесет и девет години; трябвало да дойде чума, за да го погуби. Знаете ли, когато ви видях за пръв път, си припомних една негова картина.
— Когато ме видяхте за пръв път?
— В Ботаническата градина.
— А как ме познахте, като не ме бяхте виждали дотогава?
— По човека, който се приближи към вас.
Той я погледна настойчиво, но лицето й не се промени, когато му каза спокойно: