Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
После представи Лиан и Каран на Дирхан — нисък и мургав, със слабо лице и нос като човка.
— Добре поне, че пристигате сега — каза Дирхан. — Довечера пристанището ще бъде затворено, дори аз не бях могъл да ви вкарам в града. А от сутринта никой не може да припари, особено пък шпионите на Игър от Орист. Ако обаче са непреклонни, ще преплуват нощем и ще се изкатерят по скалите. Елате с мен, ще пратя някого да се погрижи за лодката.
— Непреклонни са… — въздъхна Каран, докато вземаха раниците си.
Дирхан я изгледа някак странно, после се развика и махна с ръка. Притичаха двама работници и по негова заповед преместиха лодката другаде. Пендер се вторачи след нея, като че ли се бореше със себе си, но после лицето му се отпусна, той взе последния малък сандък и тръгна с приятеля си.
— Ще завариш Сит твърде променен — обърна се Дирхан към Хасиен, когато ги въведе в митницата, продълговато ниско здание в самия край на пристана. — Вече е нужен пропуск, за да влезеш и да останеш в града. Ще го уредя обаче.
Зад митницата видяха базалтов обелиск с четири страни, целият покрит с дребни надписи. Дирхан забеляза любопитния поглед на Лиан и му обясни:
— Законите на Сит. По време на престоя си ще имаш време да ги опознаеш. Всъщност, за да получиш пропуск, трябва да подпишеш декларация, че ще ги спазваш най-стриктно. В Сит държим на законността.
— Но ще минат часове само докато ги прочета — изсумтя Лиан.
— Има ги на всяко кръстовище — каза Каран. — Подписвай и да вървим.
— Така е — любезно потвърди Дирхан. — Но за да подпечатат пропуските ви, трябва да имате и собствено копие, което да носите винаги.
След половин час се сдобиха с пропуски и екземпляри от законите, разделиха се с Дирхан и влязоха в града.
— Има една малка къща до жилището на Дирхан, в която ще се подслоним засега — отговори Хасиен на въпроса, зададен й от Каран.
Сбогуваха се и Каран веднага забърза по най-тесните и тъмни улички. Докато стигнат до целта — невзрачна врата в някаква задънена уличка, Лиан съвсем се обърка.
Каран нетърпеливо потропа, вратата се открехна и видяха сбръчкано лице.
— Аз съм Каран, искам веднага да говоря с Мейгрейт. Тук ли е?
— Не съм я виждала от месеци.
Раменете на Каран се превиха, но гласът й се изостри.
— Тогава ще говоря с Фейчанд.
— Не познавам такава.
— Няма ли тук някой приятел на Мейгрейт?
— И Гистел го няма. Казваш, че името ти е Каран? Не съм чувала за тебе.
— Приятелка съм на Мейгрейт. Пуснете ни да влезем, моля ви.
Вратата се открехна още малко. Светлосините очи на старицата ги огледаха.
— А този кой е?
— Лиан. Приятел. Много ми помагаше. Пуснете ни. Мейгрейт няма да е доволна, ако обсъждаме делата й на прага.
Каран се озърташе неспокойно към уличката. Издрънча верига и вратата се отвори. След като влязоха, старицата залости, поведе ги по сумрачен коридор и нагоре към студена опушена стая с тясно прозорче. В отсрещния ъгъл тлееше малко огнище, но не топлеше кой знае колко.
— Чакайте тук. Ще ви донеса храна.
И побърза да излезе.
Лиан пусна раницата на пода и седна с гръб към стената. На пода имаше протрит килим — червено-сините завъртулки по него едва се виждаха. На тъмната дървена ламперия над огнището висеше малък гоблен, зацапан със сажди, на една скоба до вратата мъждееше лампа.
Каран застана до огнището и се вторачи в жаравата. Побутна въглените с върха на ботуша си: подскочи облаче искри.
— Ох, къде ли е Мейгрейт? А и тази тук ми разправя, че не познавала Фейчанд. Сигурно лъже. Защо няма никой?
Пак срита ядосано огъня.
— Плавахме много бързо от Нарн. Обикновеното пътуване с лодка отнема четири-пет дни — опита да я успокои Лиан. — А и никой не е знаел, че ще дойдеш днес — или изобщо.
— Не ми останаха сили, Лиан. Не мога повече. Крепеше ме единствено надеждата да предам Огледалото тук. Да го нося другаде е нетърпимо… а и къде да отида?
„И то без да разчитам на дарбата си“ — добави наум.
Старицата им донесе най-проста гозба и се оправда с войната. Макар да се отнасяше любезно с тях, ги гледаше недоверчиво и на излизане заключи вратата.
— Не знае какво да прави — измърмори Лиан. — Нещо се е объркало, няма нареждания и се бои. Впрочем, коя е Фейчанд?
— Онази, на която трябва да дам Огледалото. Господарката на Мейгрейт. За нея не мога да говоря.
— Страхувам се — призна Каран, когато се нахраниха. — Сит е могъщ град, но как ще устои на такава огромна сила? Водата ще спре нашествието само за няколко дни. Но дори Сит да не се предаде, околните земи ще бъдат завзети и оставаме тук като в капан.