И се възправи сянка [bg]

През пелената от дъжд видя отпред над равните покриви на квартала да се издига Планината на истината. Обърна й гръб и се насочи към уличките на Бардело, свърталището на музикантите, поетите и художниците. Накрая спря пред една дървена сграда, надвиснала опасно над павираната улица. Прозорците й бяха тъмни и със затворени кепенци. Над вратата, на мястото, където би трябвало да има дървена табела, имаше метална скоба с рисунка на Клеймо, окачено на верижка.

Аш се огледа, за да се убеди, че се намира на правилната улица.

Озадачен, той опита да отвори вратата, но установи, че е заключена.

— Хермес! — извика той и заудря с юмрук по нея.

Миг по-късно се разнесе звукът на тътрещи се крака, последван от шума от издърпаните резета. Вратата се отвори и Хермес, агентът, подаде глава навън и присви очи към него през дебелите стъкла на очилата си.

— Аш! — извика дребният мъж с разширени от изненада очи. — Ах, ти, старо куче! Наистина ли си ти?

Той отвори вратата по-широко и му направи знак да влезе вътре.

— Онова, което е останало от мен — отвърна Аш.

Пристъпи в слабо осветената прашна стая. Няколко стола бяха подредени край стените под рисунки на залива. От съседните стаи долиташе оглушителното крякане на птици.

— Какво става тук? Защо е затворено?

Мъжът вдигна поглед с такова изражение, сякаш някой току-що го е зашлевил през лицето. Кръглите му бузи поруменяха. Очите му зад очилата замигаха бързо и в тях се появи влага. Той се прокашля и махна от лицето си кичур къдрава коса.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Какво да знам?

Хермес отчаяно закърши ръце. На Аш не му хареса втренченият поглед на агента, сякаш дребният мъж гледаше духа на мъртвец, който все още не знае, че е мъртъв.

— Ела — меко, твърде меко му каза Хермес, след което го хвана за ръката и го поведе към вътрешната врата. — Първо трябва да седнеш. Какво ще кажеш да отидем да седнем до огъня?