И се възправи сянка [bg]

Когато през тези първи нощи заспиваше на постеля от мек мъх, докато звездите проблясваха през листата над главата му и дърветата го заобикаляха като стените на дома, той усещаше, че светът отвъд гората изчезва от съзнанието му и вече не го беше грижа за неприятностите и конфликтите в него. Най-сетне беше в мир със себе си на това тихо самотно място на народа на майка му. Искаше му се никога да не го напуска.

На четвъртия ден от възстановяването си Бул беше събуден от остро смушкване в ребрата. Той седна и се озова сред група мъже контраре, които го зяпаха. От лицата им, целите нашарени със зелени и черни ивици, гарвановите пера и костните амулети, украсяващи дългите им черни коси, му стана ясно, че са воини.

— Чушон! Теканари! — извика му един от мъжете и го смушка отново с копието си.

Воинът изглеждаше най-младият от всички. Бул сграбчи копието за дръжката и го издърпа от ръката му.

Мигновено дузина други копия се опряха в плътта му.

— Хей! — извика им Бул и вдигна ръка.

Подхвърли обратно копието в ръцете на стреснатия воин.

— Успокойте се. Аз съм един от вас, не виждате ли? — Той посочи лицето си, макар да беше очевидно за какво говори.

Мъжете хвърлиха поглед на младия воин. Искаха да убият Бул на мига — можеше да види това.

Младият воин заби с грациозно движение върха на копието си в земята и дръпна панталоните си, за да коленичи пред него. Той колебливо хвана лицето на Бул и го обърна първо на едната, после и на другата страна. Огледа острите му скули и мургавия цвят на кожата му. Вгледа се отблизо в рогата, татуирани върху слепоочията му, и кимна разбиращо.

— Тогава добре дошъл у дома, братко на племената — каза младият мъж на груб търговски и му помогна да се изправи на крака.