Ханибал - врагът на Рим

Една вечер обаче не заспа както обикновено. Мислите ѝ препускаха. След два дни трябваше да отиде в Капуа с майка си за последни покупки. Трябваше да вземат десетки свещи като подарък за семейните приятели и гостите. Освен това не бяха набавили цялата храна за пиршеството — пекарят беше объркал поръчката им, а касапинът продаваше месото прекалено скъпо. Освен това Атия искаше да купи керамични фигурки, които се разменяха през последния ден от празника.

Въпреки усилията си Аврелия се хвана, че мисли за Суниатон. След неочакваната среща с Агесандър двете с Елира бяха отишли без проблеми до колибата. За щастие кракът на Суни беше заздравял достатъчно, за да си тръгне. „Вече отдавна го няма“, тъжно си помисли Аврелия. Суниатон беше последната ѝ връзка с Ханон и по някакъв странен начин с Квинт и баща ѝ. Напълно възможно беше никога повече да не види когото и да било от тях. Импулсивно реши да отиде отново до колибата. Не беше сигурна защо. Може би боговете щяха да ѝ дадат някакъв знак там. Нещо, което да направи мъката ѝ по-поносима. С тази мисъл тя най-сетне успя да заспи.

На следващата сутрин облече най-топлите си дрехи. С облекчение откри, че снегът по статуите и мозайката в двора е само един пръст. След като спря да каже на сънената Елира къде отива и да вдигне тревога, ако не се е прибрала до вечерта, Аврелия отиде в конюшнята и взе сивия кон на баща си.

Никога не беше яздила толкова далеч от вилата в разгара на зимата и остана зашеметена от смълчаната красота наоколо. Толкова различна от пролетта и лятото, когато всичко преливаше от живот. Повечето дървета бяха голи, листата им бяха пръснати по земята на пластове, които сега бяха замръзнали и покрити със сняг. Единственото движение беше от някое диво животно — два гарвана, преследвани от сокол, мяркане на елен в далечината. Веднъж ѝ се стори, че вижда чакал да дебне из шубраците. За щастие не чу вълци и не видя техни следи. Макар че бе рядкост едри хищници да нападат хора, подобни неща все пак се случваха. Изгледите да попадне на вълци обаче се увеличиха, когато се изкачи по-високо, и Аврелия бе благодарна, че се е сетила да вземе лък и прашката си.