Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Не, господарю — отговори Антонио. — Повярвах, че полицията на папата е разкрила нашия план й че аз също се намирам в голяма опасност. Втурнах се навън и успях да напусна хана, без да бъда забелязан…
— Как? — извика Зиани разсърден. — Ти си се спасил, страхливецо, уплашен от един пушечен гърмеж, без да видиш поне кой стреля? Нима друг път не си усещал миризмата на барута?
— Господарю, жестокият край на Франциско ме накара да загубя хладнокръвието си. Ако бях знаел, както узнах на сутринта, че един негър бил авторът, но през нощта…
— И ти твърдиш сега, че този негър е Горо, като че ли няма други негри на земята?
— Давам ви думата си, господарю! — отговори Антонио. — Той е бил Горо! Обаче, не можах да го видя, понеже бях избягал.
— И къде избяга?
— Толкова далече, колкото опасността ми повеляваше, господарю! Изтичах по пътя и стигнах в близката малка горичка. Бях застанал зад един храсталак, когато мина старата просякиня. Аз скочих, хванах я за гърлото и…
— … си спечелил една лека и незаслужена победа — добави иронично капитанът на карабинерите.
— Господарят се лъже! — извика гордо полицаят. — Тя се защищаваше и ми оказа небивала съпротива. Погледнете подутото ми око. Вярвам, че тази стара вещица ми остави един белег за цял живот. Но аз й отмъстих и й нанесох по главата такъв силен удар, че тя падна на земята примряла и аз можех да я вържа. Привързах я о едно дърво, което се намираше настрана от пътя, после се завърнах в хана.
Зиани, развеселен от наивния разказ на Антонио, не можа да сдържи една иронична усмивка.
— Когато тя се съвзела — продължи полицаят, — и се видяла привързана о дървото, започнала да вика отчаяно, но виковете й се загубили всред мълчанието на гората. Върнах се и я намерих на същото място.
— Защо си се връщал в хана? — попита Зиани. — Какво си правил там?
— Констатирах — отговори Антонио, — че Франциско е ударен с един куршум в главата. Узнах също, че негърът е напуснал бързо кръчмата, придружен от младата сеньорита и старата просякиня.
— И не откри ли убежището на Анунциата? — каза Силвио Зиани.
— Не, господарю — отговори полицаят. — Мисля, че просякинята е напуснала младото момиче, за да отиде в града. Тя е била заслепена от блясъка на богатството на мистериозния граф Санта Рока, галеното дете на римския народ.
— Какво направи с твоята пленница? — прекъсна го капитанът на карабинерите.
— Нека господарят благоволи да ме последва — отговори почтително Антонио. — Ще го отведа в килията на Луала. Тя е много отпаднала от принудителното пътуване, което трябваше да направи. Страхувах се да не умре по пътя, но тя понесе всичко. Старата вещица е корава като камък!
— Напрани ли вече някое признание? — попита Силвио Зиани.
— Опитах се с го пъти да я разпитвам — започна Антонио. — Не можах да изтръгна никакъв отговор. Тя повтаряше непрекъснато: „Да бъде благословено небето! Моето съкровище успя да избяга от тия чудовища!“ Тя викаше да я отведа пред. Съвета на тримата и не преставаше да отправя закани срещу знатните лица на Венеция.
— Желанието й ще бъде изпълнено през една от следните нощи — отговори Силвио Зиани. — Отведи ме при нея. Трябва да я поставим в някоя клетка!
Катерина бе узнала от Силвио Зиани всички подробности по арестуването на Луала. Капитанът на карабинерите съобщи на сестра си и подозренията, които му вдъхваше негърът. Той я попита каква нужда е имало да го взема на служба, но горделивата Катерина му отговаряше уклончиво и с премълчаване, че той бе обхванат от недоверие и започна да гради разни хипотези.
Изглеждаше, че тя преследва някои собствени цели. Великият капитан се въздържа да й задава повече въпроси.
— Негърът — ми каза той — ще ми издаде тайната…
Една вечер, няколко дни след това, Горо се появи внезапно в палата на дожовете. Той се запъти веднага към апартамента на дожесата. Попска да бъде въведен. Една камериерка, която бе довереница на владетелката, му отговори, че господарката й не може да го приеме в този момент, но той може да се представи към полунощ.
Горо беше точен. Единадесет часа бе ударил от кулата Сан Марко, когато той отново се появи в палата. Едва бяха минали няколко минути от неговото пристигане, когато камериерката го въведе в салона на дожесата.
Стаята бе празна. Миризмата на силен парфюм я изпълваше. Една бледа светлина я къпеше в нежния си блясък.
За пръв път от много дни насам Горо се намираше всред фотьойли и меки килими.
Отоманките оказваха върху него едно непреодолимо привличане. Той се отпусна върху техните меки възглавнички и в това положение заочаква дожесата.