Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Сложете желязото на вратата! — каза Анунциата с безпокойство.
— Успокой се, Анунциата. Храбри хора не липсват в къщата, те ще ни закрилят. Спи, отпочини си! Момичето я послуша.
— Света Богородица да ни закриля! Наспете се и вие — каза тя на покровителката си.
Старата просякиня затвори грижливо вратата и угаси лампата. После тя си легна не толкова с намерение да спи, а повече да успокои момичето. Щом последното заспа дълбоко, тя стана и се ослуша.
Шумните разговори и шегите бяха престанали в хана.
Обаче, стори й се, че различава в тишината лекия шепот на двама души, които разговаряха с нисък глас.
Луала знаеше, че вратите и разните изходи на хана не бяха затворени и че през тях може да се мине във всяко време. Мисълта за двамата шпиони не я напущаше.
Тя търси трескаво някое място за бягство. Внезапно й се стори, че малката стълба скърца. Това не бе въображение: сигурно някой се изкачваше. Чуваше го как пристъпя по дървените стъпала.
Анунциата спеше дълбоко, незнаеща за опасността.
Луала се вдигна безшумно, готова да вика за помощ, да разбуди цялата къща при нужда.
Ясно различи стъпките на двама души, приближаващи се с вълчи стъпки и говорещи тихо.
Най-сетне те достигнаха до вратата на стаята. Почукаха. Не знаеха точно в коя стая се намираха тия, които търсеха.
Вратата, противно на техните очаквания, не се отвори. Те си прошепнаха няколко думи, като че ли се съветваха, и се опитаха наново да отворят вратата.
Луала се приготви… Без съмнение двамата шпиони искаха да си пробият път насила. Тя щеше да изпусне страшен вик.
Но скоро разбра, че те промениха тактиката си и слязоха обратно по старата стълба, предпочитайки да дочакат някой по-удобен случай.
Часовете минаваха. Зората вече се пукаше и ханът бе почнал да се съживява, когато старата просякиня заспа.
През деня Луала и Анунциата не напуснаха кръчмата. Просякинята предложи да се смесят с тълпата, която пълнеше долната зала, да се измъкнат крадешком на улицата и да се доберат незабелязано до палата Боргез.
Но Анунциата не се съгласи с този проект.
— Да почакаме няколко дни — каза тя, — може би двамата шпиони ще се отдалечат, без да ни сторят нещо.
Но дните и нощите минаваха, все изпълнени със страх и без надежда. Всяка вечер старата просякиня забелязваше единия или другия от двамата полицаи, заставащ на стража под верандата.
Тя събра най-сетне смелостта си и слезе при собственика на кръчмата, за да го замоли за помощ и закрила.
— Вие си въобразявате, бабо — отговори й последният. — Тия двама чужденци няма защо да ви преследват. Или може би случайно имате нещо на съвестта си.
Луала разбра, че Антонио и Франциско бяха добри клиенти, които ханджията предпочиташе пред бедните жени.
Трябваше да се вземе някое решение. Ако бегълките останеха дълго време в тази кръчма, сигурно щяха да станат плячка на двамата полицаи. Последните можеха да използуват някоя спокойна нощ, когато посетителите на кръчмата бъдат по-малобройни, за да подкупят кръчмаря и да отведат насилствено двете жени.
Те нямаха спокоен сън. Скачаха при най-малкия шум. Време беше да се тури край на теглата им.
Една вечер, когато Луала стоеше на прозореца на стаичката, чу няколко селяни да разговарят помежду си и да решават да отидат заедно из града на сутринта.
Бедната жена не желаеше да пропусне този случай, без да го използува. Съобщи на Анунциата това, което беше чула, и слезе на верандата.
Видя селяните, седнали настрана, пред кани, пълни с вино, а на друга страна забеляза двамата шпиони на инквизицията, които си зашепнаха, обръщайки погледи към нея.
Старата Луала се престори, че не вижда Антонио и Франциско, отправи се към другите хора и ги запита не възнамеряват ли да направят на другия ден една обща разходка в града.
Двамата шпиони се смееха настрана и се опитваха да направят старата просякиня смешна пред селяните. Но последните, напротив, й отговориха, че може да дойде с тях с пълна сигурност.
Луала можеше да им поиска веднага закрила, но тя се сдържа, страхувайки се Да не предизвика караница.
Когато се приготви да влезе в хана, тя хвърли поглед към големия път, който се простираше под маслиновите дървета. Тъмнината още не бе пълна и на нея й се стори, че една човешка сянка се движи от едно дърво до друго, криейки се зад тях.
Стори й се, че позна Горо… обаче, нали той се бе върнал във Венеция. Не можеше да дойде тук така скоро. Тя погледна още веднъж, но не видя нищо. Сянката бе изчезнала.