Камъкът на раздялата

За свое отчаяние позна човека на пода в мига, в който го обърна. Лицето на Диниван беше синкаво. Тънки струйки кръв бяха протекли от ушите му и бяха засъхнали на бузите му като червени сълзи. Тялото му като че ли бе торба с начупени клонки.

— Елисия, Божия майко, какво е станало? — простена херцогът.

Очите на Диниван трепнаха и се отвориха и Исгримнур така се стресна, че почти изпусна главата на свещеника на плочките. Блуждаещият поглед на Диниван се спря върху него. Можеше и да е от свещта, която трепереше в ръката на Исгримнур, но очите на свещеника като че ли горяха със странна искра. Какъвто и да бе случаят, Исгримнур разбра, че това не е искра, която ще пламти дълго.

— Лекторът… — издиша Диниван. Исгримнур се наведе по-близо. — Погрижи… се… за… лектора.

— Диниван, това съм аз, херцог Исгримнур. Дойдох да търся Мириамел.

— Лекторът — упорито повтори свещеникът с окървавените си устни. Исгримнур се поизправи.

— Добре. — Огледа се безпомощно за нещо, което да подложи под главата на свещеника, но не можа да намери нищо. Пусна Диниван, стана и тръгна по коридора. Не можеше да има съмнение за това коя стая е на лектора — вратата бе на парчета и дори мраморът около нея бе изгорен и натрошен. Имаше още по-малко съмнение за съдбата на лектор Ранесин. Исгримнур хвърли един поглед на разрушената стая, а после се обърна и бързо избяга в коридора. Кръв бе размазана по стените като от огромна четка. Обезобразените трупове на водача на Майката Църква и на младия му прислужник вече изобщо не приличаха на човешки — не им бе спестено нито едно унижение. Дори и старото войнишко сърце на Исгримнур трепна при гледката на толкова много кръв.

Херцогът се върна при Диниван. Около него пращяха пламъци, но той реши да не им обръща внимание поне за малко. Времето за мислене за бягство още не бе дошло. Исгримнур хвана студената ръка на Диниван и каза:

— Лекторът е мъртъв. Можеш ли да ми помогнеш да намеря принцеса Мириамел?

Свещеникът дишаше накъсано. Светлината в очите му потъмняваше.

— Тя е… тук — бавно каза той. — Под името… Малахиас. Питай отговорника за стаите… — Той се мъчеше да си поеме дъх. — Заведи я… в… Кванитупул… в „Бокалът на Пелипа“. Тиамак е… там.

Очите на Исгримнур се напълниха със сълзи. Този човек вече трябваше да е мъртъв. Нямаше какво да го държи жив, освен волята му.

— Ще я намеря — каза той. — С мен ще е в безопасност.

Диниван изведнъж като че ли го позна.

— Кажи на Джосуа — изпъшка той, — че се страхувам от… лъжливи пратеници.

— Какво значи това? — попита Исгримнур, но Диниван не отговори. Другата му ръка пълзеше по гърдите му като умиращ паяк и подръпваше безпомощно яката на расото му. Исгримнур внимателно вдигна свещеното Дърво на Диниван и го положи на гърдите му, но свещеникът поклати леко глава — все така се мъчеше да бръкне под расото си. Исгримнур го разкопча и извади златен медальон — свитък и перо — на верижка. Тя се скъса, когато я дръпна, и се нагъна по врата на Диниван като малка лъскава змия.