Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Отново всичко беше тихо и другите стигнаха до там, където аз вече бях.
— Безсмъртно дете — прошепна Карлайл.
Усетих как Едуард коленичи до мен и ни обви и двете с ръце.
— Но тя бърка — продължих аз. — Ренесме не е като другите деца. Те са замръзнали, а тя расте толкова много всеки ден. Те са извън контрол, а тя никога не е наранявала Чарли или Сю, даже не им показва неща, които биха ги разтроили. Тя може да се контролира. Тя вече е по-умна от повечето възрастни. Не биха имали причина…
Бърборех, чакайки някой да издиша от облекчение, чакайки леденото напрежение в стаята да де успокои толкова, колкото спокойна бях аз сега. Стаята обаче сякаш ставаше по-студена. Слабият ми глас се превърна в мълчание. Никой не проговори за дълго време.
Тогава Едуард прошепна през косата ми:
— Не това е престъплението за което са тръгнали, любов моя — каза той тихо. — Аро е видял доказателството в мислите на Ирина. Те ще дойдат да унищожат, не за да разберат причините.
— Но те грешат — казах аз непреклонно.
— Те няма да почакат, за да им покажем.
Гласът му все още беше тих, нежен, кадифен… и все още болката и опустошението в гласа му бяха неизбежни. Гласът му беше като очите на Алис по-рано — като от вътрешността на оръдие.
— Какво можем да направим? — попитах.
Ренесме беше толкова топла и съвършена в ръцете ми, сънуваща в покой. Толкова се тревожех за бързия й растеж — тревожех се, че ще има само малко повече от десетилетие живот… Този страх сега изглеждаше ироничен. Малко повече от месец.
Това ли беше границата? Имах повече щастие, отколкото повечето хора някога са изпитвали. Имаше ли някакъв природен закон, който разпределяше щастието и мъката по света? Беше ли радостта ми объркала този баланс? Четири месеца ли бяха всичко, което можех да имам?
Емет отговори на риторичния ми въпрос:
— Ще се бием! — каза той хладнокръвно.
— Не можем да победим — изръмжа Джаспър.
Можех да си представя как изглеждаше лицето му, как тялото му би се извило над това на Алис.
— Е, не можем да бягаме. Не и с Деметри наоколо. — Емет направи погнусен звук и инстинктивно разбрах, че той не е притеснен заради идеята за преследвача на Волтури, а заради идеята за побягване. — И аз не знам, че не можем да ги победим — каза той. — Имаме няколко възможности, които можем да обсъдим. Не трябва да се борим сами.
Главата ми се стрелна нагоре, когато чух това:
— Не можем да осъдим Килаетите на смърт също, Емет!
— Спокойно, Бела — изражението му не бе по-различно от това, когато планираше да се бие с анаконди. Дори идеята за унищожения не можеше да промени перспективата на Емет, неговата способност да потрепва от радост при предизвикателство. — Нямах в предвид глутницата. Бъди реалистка — мислиш ли, че Джейкъб и Сам биха игнорирали нападението? Дори и да не беше заради Неси? Да не споменавам, че благодарение на Ирина, Аро знае и…
Карлайл повтори шепнешком:
— Другите приятели, които не трябва да обричаме на смърт.
— Хей, ще ги оставим сами да си решат — каза Емет с умиротворителен тон. — Не казвам, че трябва да се бият с нас — можех да видя планът, съставящ се от само себе си в главата му, докато говореше. — Ако те само стоят до нас, достатъчно дълго, за да накарат Волтури да се подвоумят. Най-малкото, Бела е права. Ако можем да ги накараме да се спрат и да ни чуят. Това би премахнало всяка причина за бой…
Сега имаше леко загатване за усмивка върху лицето на Емет. Изненадана съм, че никой не го е ударил все още. Аз исках.
— Да — каза пламенно Есме. — В това има смисъл, Емет. Нуждаем се единствено Волтури да спрат за момент. Просто достатъчно дълго, за да слушат.
— Ще ни трябват доста свидетели — каза остро Розали, гласът й беше крехък като стъкло.
Есме кимна в съгласие, сякаш не бе чула сарказма в тона на Розали:
— За това можем да помолим приятелите си. Само да свидетелстват.
— Ние бихме го направили за тях — каза Емет.
— Просто ще трябва да ги попитаме по правилният начин — промърмори Алис. Погледнах, за да видя, че очите й бяха с тъмен израз отново. — Ще трябва да им бъде показано много внимателно.
— Да им бъде показано? — попита Джаспър.
Алис и Едуард погледнаха към Ренесме. Тогава очите на Алис отново се станаха безжизнени.
— На семейството на Таня — каза тя — На кланът на Сайобан. На това на Амун. На някой от номадите — Джарет и Мари със сигурност. Може би…
— Ами Питър и Шарлот? — попита Джаспър наполовина ужасен, сякаш се надяваше отговорът да е «не» и неговият по-голям брат да бъде свободен от предстоящата касапница.