Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Толкова обичах моята Сийнуин. Дори сега, години след като нея я няма, аз се усмихвам при мисълта за нея, а понякога нощем се събуждам със сълзи на очи и знам, че те са за нея. Нашата любов бе започнала с пламенна страст, пък мъдрите хора казват, че такава страст винаги отшумява, но нашата не отшумя, а се превърна в трайна, дълбока любов. Аз я обичах и й се възхищавах, с нея дните изглеждаха по-светли, и сега изведнъж можех само да стоя и да гледам как я разкъсват демоните, болката я разтърсва и язвите й ставаха все по-червени и подути, пръсваха се и от тях изтичаше гной. А тя продължаваше да живее и да се мъчи.
Понякога Галахад или Артур ме сменяха край леглото й. Всеки се опитваше да помогне. Гуинивиър повика най-мъдрите жени в Силурия и им даде злато, за да донесат нови билки или шишенца вода от някой далечен свещен извор. Кълхуч, вече оплешивял, но все още ругаещ и войнствен, плака със сълзи за Сийнуин и ми даде елфов камък, който бе намерил в хълмовете на запад, само че когато Моргана намери този езически амулет в леглото на Сийнуин веднага го изхвърли, точно както изхвърли и блатния камък, даден от друида, и амулета, който намери между гърдите на Сийнуин. Епископ Емрис се моли за Сийнуин, и дори Сенсъм преди да замине да Гуент се помоли заедно с него, макар че едва ли молитвите му са били и наполовина така искрени като молитвите на Емрис. Моруена изцяло се посвети на майка си и най-упорито от всички се бореше с болестта. Тя я хранеше, почистваше я, молеше се за нея, плачеше за нея. Гуинивиър, разбира се, не можеше да понася нито вида на страдащата Сийнуин, нито миризмата на стаята й, но с часове се разхождаше с мен, докато Галахад или Артур държаха ръката на Сийнуин. Помня един ден бяхме стигнали до амфитеатъра и вървяхме край пясъчната му арена, когато Гуинивиър се опита някак непохватно да ме утеши:
— Ти си щастливец, Дерфел — каза тя, — защото има късмета да изпиташ нещо толкова рядко срещано. Голяма любов.
— Вие също, лейди.
Тя свъси вежди и на мен ми се прииска да не бях извиквал неизречената мисъл, че тя бе опропастила своята голяма любов, макар че всъщност и тя, и Артур бях надживели онова нещастие. Предполагам, че то все още се е спотайвало някъде, сянка, изтласкана дълбоко навътре в душите, и понякога през тези години, когато някой глупак случайно споменеше името на Ланселот, внезапна тишина увисваше във въздуха, а веднъж един менестрел от далечен край невинно ни изпя Тъжната песен на Бродеуед, която разказва за изневярата на една съпруга, и когато свърши задименият въздух в залата за угощение натежа от тишина, но повечето време Артур и Гуинивиър бяха истински щастливи.
— Да, — каза Гуинивиър, — и аз имам това щастие.
Каза го рязко, но не защото не й беше приятно да разговаря с мен, а защото винаги се е чувствала неудобно от интимните разговори. Само на Минид Бадън бе превъзмогнала задръжките си. По това време двамата с нея почти се бяхме сприятелили, но после отново се отдалечихме, не се върнахме към старата враждебност, царяла между нас преди Минид Бадън, отношенията ни могат да се опишат като едно предпазливо, макар и топло, познанство.
— Изглеждаш по-добре без брада — смени темата тя, — прави те по-млад.
— Заклех се да си я пусна пак едва след смъртта на Мордред — казах аз.
— Дано да е скоро. Не искам да умра преди този червеи да си е получил заслуженото.
Говореше с ярост и с истински страх, че старостта може да я убие преди Мордред да умре. Всички вече бяхме стигнали четиридесетте, а малко хора живееха по-дълго. Мерлин, разбира се, бе преживял два пъти по четиридесет, че и повече, а всички познавахме и други, които бяха направили петдесет или шестдесет години, някои даже седемдесет, но се мислехме за стари. Червената коса на Гуинивиър бе доста побеляла, но тя все още бе красавица, а силното й лице гледаше света с предишната сила и арогантност. Тя замълча, загледана в Гуидър, който яздеше на арената. Той вдигна ръка за поздрав, после смени хода на коня — обучаваше животното на бойни маневри — да се вдига на задните си крака, да рита с копита и да движи краката си дори, когато стои на едно място, та врага да не може да му пререже сухожилията. Гуинивиър го погледа известно време, после попита: