Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Тя прекоси стаята и се отпусна на стола, без да отделя объркания си поглед от него.
— Жан Марк, ти се държиш крайно особено.
— Така ли? — Той съблече ризата си и я хвърли настрана. — Имай търпение! Всичко си има цел и смисъл!
За целта и смисъла не я беше грижа. Искаше да го докосне, да опипа тъмната, твърда като четина вълна по гърдите му, гладките, яки като стомана мускули на раменете му.
— Седем седмици са минали оттогава!
Той кимна.
— Прекалено много вода изтече. Имах достатъчно време за размисъл. — Той седна на леглото, изу левия си ботуш и после издърпа десния. — За теб, Жулиет!
Тя сграбчи тапицираната облегалка на стола. Колко красив беше Жан Марк! Падащата светлина го обгръщаше в златист ореол, подчертаваше всяка линия на лицето му и жилестата грациозност на гърдите и раменете му.
— Нима няма да ме попиташ каква муха ми е влязла в главата? — Той захвърли втория ботуш пред себе си, сетне отново се изправи и продължи да се разсъблича.
— Бихме могли и по-късно да говорим за това, а?
Жан Марк стоеше пред нея гол и тя усети как я връхлетя като същински потоп гореща вълна при вида му.
Той стоеше насред стаята разкрачен, изопнат, с неустрашимо изправено мъжество.
Тя едва дишаше. Толкова трудно стигаше въздухът до белите й дробове. Изправи се с отмалели крака и тръгна към него.
— Не! — Той се запъти към нея и я притисна нежно обратно на стола. После застана на колене и я улови за ръцете. — Кажи ми какво искаш от мен!
— Какво ли? — Той знаеше какво иска тя от него. В никакъв случай не искаше да коленичи пред нея като слязъл от Олимп бог — гол, красив, неотразим — с божественото намерение да съблазни една простосмъртна.
Погледът му се спря върху лицето й.
— Бих искал да ти дам нещо. Досега бях онзи, който вземаше. Сега искам и ти да получиш нещо. — Той стисна по-здраво ръцете й. — Използувай ме, Жулиет!
Тя беше толкова объркана, че можеше само да го гледа втренчено и безмълвно.
Той взе ръката й и я постави върху голите си гърди. Усети космите му и сърцебиенето под дланта си.
— Аз те желая — каза той тихо. — Мисля си, че никога не съм те желал толкова много. За мен е важно да го знаеш!
— В името на вси светии, обладай ме тогава! — отчаяно изрече тя.
Лека усмивка се плъзна по устните му. Той поклати отрицателно глава.
— Кажи ми какво искаш! Да те съблека ли?
Тя кимна поривисто.
— Това би било страхотно начало.
Той се изправи и започна да отваря ловко закопчалките на врата й. Когато пръстите му докоснаха кожата й, тя си пое дълбоко дъх. Погледът й се спря върху лицето му и това, което видя, накара сърцето й лудо да забие.
Под изопнатата му от възбуда кожа скулите му изпъкваха, очертани сякаш с резец. В тъмните му очи гореше необуздана страст.
— Спомняш ли си оня първи ден в каютата на „Bonne Chance“?
— Естествено!
Роклята й образува зелено копринено езерце в краката й.
Той наведе бавно глава и притисна устните си с най-голяма нежност върху мястото, където рамото й се свързваше с ръката.
— S’il vous plait, Жулиет!
Тя потръпна, когато ръцете му се заровиха в панделката на фустата около кръста й. Осъзнаваше, че той иска да й каже нещо, но треската на желанието се разпали дотам, че мисловната й способност се наруши.
Фустите паднаха на пода. Сега вече ръцете му се насочиха към гърдите й и ги погалиха през тънката батиста на ризата. Лек, гърлен звук се изтръгна от устните й, когато тя със затворени очи се отдаде на чувствата си.
— Представих си как изглеждаше в корабната каюта и колко смела беше на Площада на революцията. Извиках в паметта си детето, с което се запознах в селската странноприемница край Версай. Припомних си какво ми беше доверила тогава за чувствата си при рисуването. Окъпана в лунна светлина и слънчево сияние… — Когато последната част от бельото й падна на пода, той прошепна: — Пияна от слънчеви лъчи…
— Така ли съм казала? Боже милостиви, това беше преди повече от пет години. Толкова отдавна. Цяло чудо е, че още си спомняш.
— Спомням си всяка твоя отделна дума. — Ръцете му се движеха надолу и галеха къдрите между бедрата й. — Ревнувам те от твоята живопис. Бих желал аз да бъда оня, който ти показва слънчевия ореол.
— Не знам за какво говориш.
Той я взе на ръце и я понесе към леглото.
— Говоря за насладата. За онази трескава наслада, която се приближава до болката. Нещо такова, каквото ти усещаш при рисуването. — Сложи я върху черната кадифена кувертюра, после се отпусна до нея и разтвори нежно бедрата й. Проникна бавно и предпазливо, докато я изпълни цялата. Ноктите й се забиха в кадифената завивка. Преднамерената му бавност беше непоносимо еротична. — За твоето наслаждение, Жулиет!