Братя Карамазови

I. Зловонието

Тялото на покойния йеросхимонах отец Зосима бе приготвено за погребение по установения ред. Както е известно, телата на умрелите монаси и схимници не се умиват. „Егда кто от монахов ко Господу отыдет (е казано в големия требник), то учиненный монах (тоест назначеният за това) отирает тело его топлою водой, творя прежде губою (тоест с гръцки сюнгер) крест на челе скончавшегося, на персех, на руках и на ногах и на коленах, вящше же ничто же.“ Всичко това извърши над покойния сам отец Паисий. След изтриването го облече в монашеското одеяние и го обви с мантията; за което според правилото малко я разряза, за да го обвие кръстообразно. На главата му сложи качулка с осмовръх кръст. Качулката оставиха открита, а лицето на покойния бе покрито с черно покривало. В ръцете му сложиха иконата на Спасителя. В такъв вид на разсъмване го сложиха в ковчега (който беше отдавна приготвен). А ковчега решиха да оставят в килията (първата голяма стая, същата, в която покойният старец приемаше братята и миряните) за през целия ден. Тъй като покойният беше по чин йеросхимонах, над него йеромонасите и йеродяконите трябваше да четат не Псалтира, а Евангелието. Четенето започна отец Йосиф веднага след панихидата, а отец Паисий, който пожела след туй да чете целия ден и цялата нощ, сега беше много зает и загрижен заедно с отеца игумен на скита, защото отведнъж почна да проличава все повече и повече сред манастирските братя и дошлите от манастирските хотели и от града тълпи миряни нещо необичайно, някакво нечувано и дори „неподобаващо“ вълнение и нетърпеливо очакване. И игуменът, и отец Паисий полагаха всевъзможни усилия поне донякъде да успокоят така суетящите се развълнувани хора. А когато разсъмна достатъчно, от града взеха да пристигат дори такива, които бяха взели със себе си своите болни, особено децата — сякаш бяха чакали специално тази минута, с явно упование в незабавната сила на изцелението, чието проявяване, както те вярваха, нямаше да се забави. И чак сега се разкри до каква степен всички у нас бяха свикнали да смятат починалия старец още приживе за несъмнен и велик светец. А пристигащите съвсем не бяха само от простолюдието. Това велико упование на вярващите, което тъй бързо и открито се проявяваше, и то с нетърпение и едва ли не настоятелно, изглеждаше на отец Паисий несъмнена съблазън и макар че много отдавна го беше предчувствувал, но то в същност надминаваше всичките му очаквания. Като срещаше някои развълнувани монаси, отец Паисий почна дори да ги гълчи: „Такова и тъй скорошно очакване на нещо велико — казваше той — е лекомислие, възможно само между миряните, но за нас неподобаващо.“ Но те почти не го слушаха и отец Паисий с безпокойство забелязваше това, въпреки че и той самият (ако трябва да си припомним всичко честно), макар и да се възмущаваше от твърде нетърпеливото очакване и да виждаше в него лекомислие и суета, но тайно в себе си, в дълбините на душата си, очакваше почти същото, каквото и тия развълнувани хора, което не можеше сам пред себе си да не признае. Въпреки всичко особено му бяха неприятни някои срещи, които събуждаха у него, поради известни предчувствия, големи съмнения. В нахлулата тълпа в килията на починалия забеляза с душевно отвращение (за което тутакси се упрекна) присъствието например на Ракитин или на далечния обдорски гост, калугера, който все още беше в манастира, и тях и двамата отец Паисий, кой знае защо, сметна за подозрителни — макар че в същия смисъл можеше да се отбележат не само те. Обдорският калугер правеше впечатление на най-суетящ се от всички вълнуващи се; той можеше да се види навсякъде, на всички места: навред разпитваше, навред се вслушваше, навред шепнеше с някакъв особен тайнствен вид. Изразът на лицето му пък беше най-нетърпелив и някак вече нервен, че онова, което се очаква, все още не става. А колкото до Ракитин, той, както после се разбра, се беше озовал тъй рано в скита по специално поръчение на госпожа Хохлакова. Тази добра, но безхарактерна жена, която не можеше да бъде допусната в скита, щом се събуди и научи за починалия, веднага бе изпълнена от такова неудържимо любопитство, че незабавно изпрати от свое име Ракитин, за да наблюдава всичко и да й донася незабавно писмено, да речем на всеки половин час, за всичко, което стане. А Ракитин тя смяташе за най-благочестив и вярващ младеж — до такава степен той умееше да се държи и да се представи всекиму според неговото желание, стига само да съзреше в това и най-малката полза за себе си. Денят беше ясен и светъл и мнозина от дошлите богомолци се тълпяха край скитските гробове, най-гъсто струпани около храма, но и пръснати по целия скит. Докато обхождаше скита, отец Паисий изведнъж си спомни за Альоша и че отдавна не беше го виждал, почти от нощес. И щом си спомни за него, веднага го забеляза в най-отдалечения ъгъл на скита до оградата, седнал върху надгробния камък на един починал в далечни времена, прочут с подвизите си калугер. Той седеше гърбом към скита, с лице към оградата, и сякаш се криеше зад паметника. Като се доближи съвсем до него, отец Паисий видя, че той, закрил лицето си с две ръце, макар и безгласно, но горчиво плаче и цялото му тяло се тресе от ридания. Отец Паисий постоя над него известно време.