По заповед на президента

— Знам. Свършил е добра работа.

— Като влачеха телата на американските войници по улиците, реакцията на някои от тукашните мюсюлмани беше, че това е по волята на Аллах и е крайно време да се случи. Това шокира ли те?

Милър поклати глава.

— И тогава някои от лунатиците, които нямат никаква представа откъде точно в Африка произлизат, както ти и аз впрочем, започнаха да твърдят, че са от Сомалия. Абсолютни глупости, разбира се, но впечатлиха братята. После, като видяха, че това има ефект, те доукрасиха историята. Установиха връзки със Сомалия и те казаха, че ние, мюсюлманите, трябва да отидем там. Парите бяха събрани по различни начини — някои бяха дадени като милостиня, църквата събра малка сума, обраха няколко квартални магазина, няколко дребни търговеца на наркотици, проститутки и така нататък — купиха самолетни билети, получиха паспорти и заминаха.

— Ти каза ли на някого за това?

— Написах доклад. След две седмици ФБР пожелаха да говорят с мен. И така, „арестуваха“ ме, както днес направиха с теб, и разговарях с двама мъже от ФБР в стаята за разпити. Казах им какво става, а те се засмяха и отговориха, че, първо, лунатиците не могат да стигнат до Сомалия, и, второ, че дори да стигнат там, местните въобще няма да разговарят с тях, а най-много да им прережат гърлата и да откраднат онова, което носят.

— И така, какво се случи?

— Всички тукашни лунатици заминаха за Сомалия. Но никой от тях не говори арабски, още по-малко езика, който се говори в Сомалия. След като ФБР ме накараха да се замисля за това, реших, че няма да стигнат по-далеч от Кения или Етиопия, ще разберат какво всъщност представлява Сомалия и ще решат да се върнат при тукашните курви. Кой ще разбере, в крайна сметка, че са отишли в Сомалия? Или пък, като стигнеха там, наистина щяха да намерят смъртта си от ръцете на „лошите момчета“.

— Но какво се случи в действителност?

— Не знам — каза Бритън. — Точно тогава съпругата ми се канеше да роди нашия първи син, така че аз прекарах почти година в затвора Кемп Хил, Пенсилвания.

— Моля?

— Заловиха ме при въоръжен грабеж, осъдиха ме на четири години и бях изпратен в затвора в Кемп Хил, близо до Харисбърг. Когато „не слушах“, което се случваше често, ме затваряха в изолатора, откъдето тайно бях прехвърлян в багажника на някой автомобил. Така успявах да прекарам по две седмици със съпругата си, имахме прекрасен апартамент в Харисбърг, преди да ме върнат обратно. После се произнесоха, че страдам от сериозно душевно разстройство.

— Исусе Христе! — каза Милър.

— Както и да е, мина почти година, преди да се върна в джамията.

— Не разбирам — призна Милър.

— Джамията нае наистина добър адвокат, който да оспори присъдата ми. Той често идваше в Кемп Хил, което означаваше, че трябва тайно да се връщам в затвора, за да се видя с него. Той ме посещаваше всеки месец, за да ме информира за развитието на нещата. След около година, както казах, Върховният съд нареди втори съдебен процес и бях освободен.