По заповед на президента

Онези, осъдени от военния съд на шест месеца или по-малко, обикновено излежават присъдата си в затворите на големите военни бази — фортове като Форт Браг, Нокс и Бенинг, — където прекарват деня, като се разхождат из базата, охранявани от въоръжен войник, или събират хвърлените фасове и други боклуци.

Някой беше посочил, че това наказание не само не допринася много за армията, но войниците, които ги пазят, обикновено един войник на двама затворници, трябва да бъдат отклонявани от обичайните им задължения, което не е ефективно използване на човешките ресурси.

Още повече, ако войникът дотолкова не обича армията, че е готов да побегне или да нагруби сержанта си, той вероятно не би бил от полза за армията, дори да не е в затвора.

Идеалът беше „весел, готов да се подчини и верен войник“, а ако войникът не е готов да бъде такъв, какво тогава прави в армията?

Ако първата лека присъда не успееше да накара войника да прозре мъдростта и да се поправи, биваше разжалван и изпращан у дома.

Така се избягваше необходимостта от големи и сериозно охранявани затвори, но се отклоняваха по около стотина души от техните обичайни задължения, и то всеки ден, за да пазят затворниците.

Също така, като резултат от това, може би войниците решаваха, че идеята за „весел, готов да се подчини и верен войник“ не е толкова лоша.

Новата политика беше наложена. Затворниците в затворите на базите намаляха, включително и във Форт Браг около времето, когато бяха основани „Делта Форс“.

Беше решено „Делта Форс“ да имат изключително сигурна база, изолирана от другите сгради във Форт Браг, защитена от двойна метална ограда, на върха на която да има бодлива тел, с охранителни вишки, прожектори и всичко друго, а вътре, зад оградата, да има казарма, обща зала и трапезария, складове и така нататък.