Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
* * *
– Мислиш ли, че е вярно, госпожо Драс? – попита Рена родилата котка, която кърмеше котенцата си същата вечер. Те скачаха едно върху друго на огромна купчина, боричкайки се за бозките, а госпожа Драс се беше установила зад счупената ръчна количка в обора, там бе скрила котилото си. Рена вече я наричаше госпожа Драс, както е редно за едно истинско мамче, въпреки че сивият котарак, бащата на котенцата, почти не се бе вясвал от раждането им, но Рена така и бе предположила.
– Мислиш ли, че пастирът наистина ще ни ожени, ако отидем при него? – попита тя. – Коуби каза, че е така, Гарик също. Ах, можеш ли да си представиш?
Рена взе едно от котенцата и го целуна по главичката, а то ѝ измяука нежно.
– Рена Месинджър3 – каза тя, изпробвайки името с усмивка.
3 messenger – вестоносец (англ.). – Б. пр.
Звучеше ѝ хубаво. Звучеше ѝ точно на мястото си.
– Бих могла да стигна до Градски площад – каза тя. – Пътят е дълъг, но мога да го изтичам за около четири чӚса. Ако тръгна късния следобед, татко никога не би могъл да стигне навреме, с тези негови болни стави.
– Особено ако не може да кара или язди – добави тя потайно.
После попита:
– Но ако Коуби го няма, когато стигна? Или ако вече не ме иска?
Докато мислеше над тази ужасна възможност, блудният сив котарак се върна с тлъст мишок в устата. Остави улова си при госпожа Драс и Рена реши, че това е знак от самия Създател.
* * *
Тя изчака няколко дена да не би баща ѝ да е заподозрял, че е чула Гарик. Преговаряше си наум плана отново и отново, с ясното съзнание, че това ще е последният ѝ шанс да избяга. Ако той я хванеше и я хвърлеше отново във външния кенеф, тя едва ли щеше да оцелее, а още по-малко да дръзне да избяга отново.
Баща ѝ се връщаше всеки ден след дванайсет за един дълъг обяд, а след това отиваше обратно на полето. Ако избягаше тогава, можеше да стигне Градски площад и даже да ѝ останат два часа слънце. Харл нямаше да забележи отсъствието ѝ навреме, за да може да я последва, преди да се надигнат ядроните. Щеше да му се наложи да чака до сутринта или поне да си намери някакво убежище по пътя.
Ако Коуби бе в Градски площад, щяха да разполагат с остатъка от деня, за да изкачат Богиновия хълм и да се срещнат с пастира. Ако ли не, тя щеше да продължи да тича по пътя към фермата на Джеф. Самата тя никога не бе ходила там, но Люсик ѝ бе казвал, че е на два часа пеш от Градски площад, нагоре по северния път. Би трябвало да ѝ остане достатъчно време, за да претича, а Илейн щеше да я скрие, в случай че Харл пристигнеше. За това можеше да разчита на сестра си.
Когато най-накрая дойде денят, тя положи старателни усилия да не прави нищо по-особено. Изпълни домашните си задължения точно както правеше всеки ден през изминалата седмица, внимавайки да не наруши последователността им.
Харл се върна от полето за обяд, а вкъщи го посрещна вече готовата яхния.
– Ще останеш ли още няколко минутки? – попита Рена баща си, като се опитваше да изглежда спокойна. – Искам да опразним тенджерата, за да я изстържа, и направо да почвам вечерята.
– Ня’а да откажа още една паница от яхнията ти, Рен – каза Харл, ухилен. – Тебе тря’аше да те сложа в кухнята ’место Бени.
Той я ощипа по задника, когато се наведе да му сипе. На Рена ѝ се прииска да обърне врялата тенджера в скута му, но преглътна желанието си и се насили да се засмее – поднесе му яхнията с усмивка.
– Радвам се да те видя усмихната, дъще – каза Харл. – Мръщиш се, откакто сестра ти и малките ни напуснаха.
– Изглежда, съм посвикнала вече – успя да каже Рена, върна се на мястото си и сипа и на себе си втора порция, въпреки че последното нещо, което искаше да прави в момента, бе да яде.
Преброи до сто, след като Харл стана от масата, бързо се изправи и отиде при дъската за рязане, където бе натрупала зеленчуци за яхния, макар да нямаше никакво намерение да я готви. Взе ножа и отиде в обора.
Единствените им впрегатни животни бяха двете кобилки. Рена ги погледна тъжно, защото се грижеше за тях, откакто Харл ги бе довел още като малки от фермата на Мак Пасчър.
Можеше ли наистина да го направи? Фермата на Харл беше единственият свят, който познаваше. Малкото пъти, когато бе ходила до Градски площад или до Богиновия хълм, се бе чувствала задушена от множеството хора и не разбираше как някой би могъл да запази самообладание в такава тълпа. Можеха ли да я приемат? Наистина ли ѝ се носеше славата на курва? Щяха ли мъжете да я нападат, мислейки я за дашна глупачка?
Сърцето ѝ биеше ужасно силно, чак оглушително, но тя си пое дълбоко дъх и се опита да се стегне, докато ножът в ръката ѝ не спря да трепери. Тя го вдигна решително.