Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Наред ли е всичко? — попита го Али Абаси, изтегнал се под гальовните лъчи на слънцето.
Али Абаси беше младият, изключително красив ирански пилот, който му помогна да избяга от Военновъздушната база в Исфахан рано сутринта и по време на целия полет беше седял на предната седалка до него.
— Абсолютно — отвърна Локхарт. — Готов е да скочи и да затанцува.
Денят беше прекрасен, по небето нямаше нито едно облаче, въздухът беше топъл и приятен. След около час и нещо слънцето щеше да залезе и температурата щеше да спадне с двадесетина градуса, но това нямаше значение. Том знаеше, че няма да мръзне, тъй като генералите винаги се грижат добре за себе си и за тези, които са необходими за тяхното оцеляване. „За момента съм необходим на Валик и генерал Селади, но само за момента“ — напомни си той.
Откъм къщата долетя приглушен смях, примесен с възбудените крясъци на онези, които се къпеха в кристалните води на езерото. Къщата изглеждаше не на място в тази усамотена местност — модерна и светла вила с четири спални и отделно помещение за слугите, построена на малко възвишение, от което се разкриваше прекрасна гледка към езерото и бента. На километри наоколо нямаше други постройки, бистрите води бяха заобиколени от голи, тук-там обсипани с храсталаци възвишения. Единственият път се виеше току край водата и се виждаше надалеч, по-лесен беше достъпът по въздуха — с хеликоптер или малък самолет, който би могъл да кацне на тясната прашна писта.
„Тук едва ли би могъл да кацне двумоторен самолет, колкото и малък да е — помисли си Локхарт, когато видя пистата за пръв път. — Трябва да е едномоторен и да кацне още при първия заход, местността не дава възможност за издигане и повторно кръжене. Но като място за криене няма грешка, това трябва да се признае…“
Али се изправи и се протегна.
Бяха пристигнали сутринта, полетът дотук беше минал без произшествия. Генерал Селади даваше заповеди и съвети, които Али леко видоизменяше. В резултат на това Локхарт летеше ниско над пресечената местност, заобикаляйки отдалеч проходи и населени места. Радиостанцията им беше включена на приемане през цялото време на полета, но единственото излъчено в ефир съобщение беше от Исфахан и се отнасяше до хеликоптер 212, пълен с предатели, насочили се на юг. Съобщението беше повторено няколко пъти и в него упорито се настояваше машината да бъде свалена веднага щом я забележат.
— Не споменават нито имената ни, нито регистрационния номер! — възбудено подхвърли Али. — Сигурно са забравили да го запишат!
— Какво значение има това, по дяволите? — отвърна Локхарт. — Ние положително сме единственият 212 във въздуха!
— Няма значение. Не се издигайте на повече от тридесет-четиридесет метра, дръжте посока запад.
Локхарт очакваше да се насочат към Бандар-е Делам на юг и изненадано го погледна:
— Къде отиваме?
— Забравете за компаса. Оттук нататък ще следвате моите инструкции.
— Къде отиваме?
— В Багдад — засмя се Али.
Никой не спомена за крайната точка на полета, докато не се подготвиха за кацане. Бяха изминали около двеста мили от Исфахан, на ниска височина и при постоянен насрещен вятър, който значително увеличи разхода на гориво. Последните минути стрелките на резервоарите показваха плътно нула и Али отправи мълчалива молитва към своя Бог.
— Наложи ли се да кацнем в тази пустош, тук ще си останем! — предупреди го Локхарт. — Какво ще правим с горивото?
— Там, където отиваме, има колкото щеш — отвърна Али, а в следващата секунда пред очите им се разкри синята шир на езерото и той възкликна: — Слава на Аллаха!
Локхарт мълчаливо се присъедини към молитвата му и побърза да кацне. Непосредствено до площадката за хеликоптери имаше вкопан в земята резервоар за пет хиляди галона, а под навеса — най-необходимите инструменти за поправка на гуми и компресор за помпане. Край стената имаше специален рафт за водни ски и оборудване за лодки.
— На кого е всичко това? — попита Локхарт, след като двамата с Али изтикаха машината под навеса.
— Тук обичаше да си почива генералът от имперските ВВС Хасаин Ариани, всичко това е негово — отвърна Али и махна към окачените под покрива платна за делтапланер.