Земя на славата [bg]

Марвен беше войник за Рим, откакто преди четири години беше заменил глада за сребърни монети. Когато видя препускащите към тях сили, осъзна, че няма да оцелее, и усети горчивата ирония на това да бъде убит от собствения си народ. Не се интересуваше от политика. Когато римляните дойдоха в селото му и му предложиха място при тях, прие парите им, даде ги на жена си и децата си и тръгна да се бие за Рим. Беше по-добре, отколкото да ги гледа как гладуват.

Когато дойде, повишението беше истинско чудо. Беше участвал в битките срещу сеноните и беше яздил с Брут да отвлекат царя им. Това беше велик ден.

Потънал в горчиви спомени, отначало не забеляза лицата на мъжете, които се бяха обърнали към него за заповеди. Когато ги видя, сви рамене и каза тихо:

— Ето в тези моменти си изкарваме прехраната, момчета.

Усещаше как земята под краката му трепери — конниците летяха към тях. Защитните редици около каруците бяха достатъчно здрави. Копията бяха забити в калта, за да отблъснат нападението, и нямаше какво друго да направят, освен да изчакат първото кръвопролитие. Марвен мразеше чакането и още повече страха, който свиваше стомаха му.

Засвириха рогове и редицата нападащи спря точно извън обхвата им. Марвен се намръщи, когато видя един от мъжете да слиза и да тръгва към тях по меката земя. Знаеше кой е още преди да е видял русата коса и златната огърлица, която носеше в боя. Верцингеторикс.

Изпълнен с недоверие, Марвен гледаше как царят се приближава.

— Мирно — заповяда той на хората си, внезапно притеснен, че някой от тях може да хвърли стрела. Кръвта бушуваше в него и той дишаше все по-ускорено, докато царят се приближаваше. Това беше акт на самоубийствена смелост и много от мъжете замърмориха с възхищение, макар да стискаха мечовете, готови да насекат царя на парчета.