Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Доколкото знам, това е първият и последен път, когато някой ги е виждал. Получовешкият им вид ги прави да изглеждат много по-опасни, отколкото са в действителност. Не е задължително обаче зад човешкото лице непременно да се крие и човешка интелигентност, а липсата на човка ги превръща във второразредни хищни птици. Двамата с татко им се измъкнахме твърде лесно и продължихме полета си.
Докато прекосявахме небето над пристанището в Рива, аз вперих очи в мрачните кули над палата на риванския крал. Тогава гласът на мама изплющя като камшик: „Поул, погледни долу в пристанището!“ Сведох поглед и видях нещо да пляска доста далече от чакълестия бряг. „Той е малко момче, Поул, не му позволявай да потъне!“
Дори не се замислих. Да се промени формата насред полет обаче не е най-доброто решение. Докато преливаш от един образ в друг, напълно губиш ориентация. Имах късмет и продължавах да гледам към водата, дори когато свалих перушината си. Устремих се надолу, стягайки тяло за среща с повърхността на водата. Резкият удар щеше да е още по-силен, ако идвах отвисоко, но и сега успя да ми изкара въздуха.
Гмурнах се дълбоко в ледената вода, но веднага извих тяло към повърхността и изскочих отгоре само на няколко метра от пляскащото във водата момче. Очите му бяха пълни с ужас, а постепенно отслабващите му ръце едва го задържаха над водата. С няколко замаха стигнах до него и го сграбчих.
— Спокойно — казах бързо. — Хванах те.
— Потъвам — изломоти то с пресеклив гласец.
— Сега си в безопасност. Спри да махаш с ръце наоколо, само се отпусни върху водата и ме остави да те нося.
Отне ми време да откопча врата си от здравата хватка на ръцете му. Той най-накрая се успокои и се отпусна върху водата, докато го влачех към един от кейовете на брега.
— Виждаш ли колко е по-лесно, когато не се бориш с водата — попитах.
— Почти му бях хванал цаката — увери ме той. — Това е първият път, когато се опитвам да плувам. Май не е много трудно, нали?
— Би трябвало да се учиш в по-плитки води — казах.
— Нямаше как, госпожо. Преследваше ме онзи човек с ножа.
„Поулгара — стигна до мен гласът на баща ми, — добре ли е момчето?“
— Да, татко — отвърнах на глас, без дори да се замисля, че момчето ще ме чуе. — Хванах го.
„Скрий се и гледай никой да не те види!“
„Добре.“
— На кого говориш? — попита момчето.
— Не е толкова важно.
— Къде отиваме?
— В края на кейовете. Ще се притаим там, докато си отидат мъжете с ножовете.
— Хубаво. Водата винаги ли е толкова студена?
— Такава беше и последният път, когато бях по тези места.
— Не си спомням да съм ви виждал преди, госпожо.
— Така е. Току-що се запознахме.
— Ясно.
Той се оказа съвсем разумно момче. Харесах го още в началото.
— Може би не е добре да говорим толкова много — рекох. — Няма да е много приятно, ако се нагълташ с няколко литра вода.
— Щом така казвате.
Добрахме се до края на каменните кейове и двамата едновременно сграбчихме халката на ръждясалия пръстен, за който обикновено завързват корабните въжета.
— Какво стана на брега? — попитах като си поех дъх.
— Дядо ни заведе в магазините край брега — отвърна момчето. — Някой искал да ни раздаде подаръци. Като стигнахме там, обаче, всички наизвадиха ножове. Обзалагам се, че ще съжаляват горчиво за това. Дядо е крал на острова и онези ще си навлекат големи грижи заради нападението. Но аз вече наистина премръзнах, госпожо. Не може ли да излезем от водата?
— Още е рано. Трябва да сме сигурни, че наоколо не се навърта никой.
— Често ли идваш на острова? — Спокойният му говор ми вдъхна увереност — явно опитът за убийство не беше успял.
— Разкажи ми какво точно се случи — настоях отново.
— Не съм много сигурен, госпожо — отвърна той. — Майка ми каза да бягам, щом видя онзи мъж с обръснатата глава да вади нож. Той стоеше между мен и градската порта, така че можех да се измъкна само във водата. Но плуването е май по-трудна работа, отколкото изглежда, а?
— Трябва само малко да се поупражняваш, това е всичко.
— Нямах много време за упражнения. Нелюбезно ли ще е да попитам как се казваш?
— Казват ми Поулгара — отговорих.
— Чувал съм за теб. Не сме ли роднини?
— Далечни. Можеш да ми казваш лельо. Ами твоето име как е?
— Аз съм Геран. Наричат ме принц Геран, но не си мисли, че това е нещо кой знае какво. По-големият ми брат ще бъде коронясан и ще седне на трона, когато навърши пълнолетие. Аз пък мисля да стана пират. Това трябва да е много вълнуващо, нали, лельо Поул?
Ето пак това обръщение. Вече съм сигурна, че всяко момченце по света незабавно започва да ми вика „лельо Поул“ още при първата среща. Усмихнах му се.