Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Геран с много сериозно лице помоли своя далечен дядо да въздаде справедливост над кралица Селмисра за жестокото избиване на семейството му и татко замина за Вал Алорн да организира нахлуването в земите на хората змии.
— А ние къде ще отидем, лельо Поул? — попита Геран.
— Имам къща в Сендария — отвърнах. — В нея ще сме в безопасност.
— Много войници ли имаш там?
— Не, Геран, на това място не ни трябват войници.
— Да не си я омагьосала? — жадно попита той, а после леко се изчерви. — Това май не беше много любезно, а, лельо Поул? Но съм чувал много истории за твоите магьосничества — как правиш заклинания и превръщаш хората в жаби например. Но ти не си ми разрешила да говоря за тези неща, затова не биваше така направо да те питам, нали?
— Всичко е наред, Геран — отговорих. — Все пак сме от едно семейство и не бива да се държим толкова официално един с друг. Сега нека се скрием в горичката. Този бряг е твърде оголен, а нас все още ни дебнат врагове.
— Както кажеш, лельо Поул.
Отне ни две седмици, докато стигнем езерото Ерат. Привечер на последния ден скрих Геран и Кавалер в гъсталака край южния бряг, отдалечих се и се покрих с бяла перушина. Не исках да се натъкна неочаквано на нещо в мрака, а совата вижда най-добре в тъмното.
По онова време източната страна на езерото беше много рядко населена и не след дълго аз бях обиколила всичките си съседи. Оказа се, че в околността няма нито един чужденец. Това ме успокои и реших, че ще е безопасно да минем през розовия гъсталак и да се скрием зад дебелите стени на моя дом. Полетях напред и известих розовите си храсти, че съм се завърнала и ще бъда много благодарна, ако отворят малка пътечка, по която да мина. После отидох да прибера племенника си и коня.
Беше близо полунощ, когато Кавалер нагази в реката точно срещу южното крило на къщата ми. Препуснахме покрай бодливата стена и се промъкнахме по тясната пътечка сред трънака.
Къщата беше изоставена от много време насам. Навсякъде из нея висяха паяжини, а дебел слой прах покриваше всяко кътче и цялата мебелировка. Това не можеше да остане така. През годините бях навестявала стария си господарски дом от време на време и го подреждах с едно махване на ръката. Този път обаче реших да сторя това по по-друг начин. Моят малък повереник още скърбеше и аз не исках да му оставям много свободно време за мрачни размисли. Той имаше нужда от нещо, което да ангажира едновременно и ума, и ръцете му. Лъскането на къщата от мазето до тавана щеше да свърши добра работа за известно време. Освен това нямаше да вдигна нащрек гролимите в околността, ако изобщо имаше такива. По онова време не ги познавах добре и не знаех колко умело използват дарбите си. Затова не беше зле да съм малко по-предпазлива.
Близнаците постоянно ме уведомяваха как върви наказателната акция на баща ми в Нийсия, аз пък предавах новините на Геран. Той изглеждаше доволен от това как дядо му яростно унищожава земята на хората змии.
Май беше в началото на лятото, когато татко и Белдин ни дойдоха на гости. Няма да забравя как Геран се спусна по стълбите с меч в ръка. Той беше твърде млад, но вече знаеше, че първо правило за всеки мъж е да закриля жените. Лично аз не се нуждаех от защита, но неговият жест ме трогна.
Момчето с възторг посрещна баща ми и веднага попита дали Стария вълк е удържал обещанието си да убие Змийската кралица.
— Беше мъртва, когато я видях за последно — отвърна татко. Забелязах, че отговорът му е доста мъгляв и уклончив.
— Цапардоса ли я и заради мен, както те бях помолил, дядо? — настоя Геран.
— Точно така и направи, момчето ми — намеси се чичо Белдин. — Точно така постъпи.
Неугледният външен вид на чичо Белдин малко разтревожи Геран, затова побързах да ги запозная.
— Май не си пораснал много висок — изтърси Геран.
— Това си има своите предимства, момченце — отговори чичо. — Затова пък никога не си блъскам главата в ниските греди.
— Харесвам го, лельо Поул — възкликна със смях Геран.
После баща ми се впусна в подробности около бъдещата семейна среща. Той наблегна, че убийството на Горек е основно и много значимо събитие, затова било най-добре да се съберем в Долината и да обсъдим действията си оттук нататък. Каза, че лично ще отиде на Острова на бурите, за да доведе Бранд, пък ние с чичо Белдин трябваше да придружим Геран до Долината.
Още преди да сме превалили Сендарските планини, Геран и чичо Белдин вече бяха неразделни приятели. Така и не разбрах защо малките момчета и старите мъже тутакси намират общ език. Винаги ми е обидно, когато някой от белокосите членове на фамилията каже небрежно, присвивайки рамене: