Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Следващият беше сержант Мийна; после един по един пристигнаха и останалите. Но докато минаваха през пещта под гладния демон, не забелязах никой да изживява мъките, на които бях подложен аз: лежаха неподвижни, напълно спокойни. По-късно ми казаха, че били изпитали същите мъки и страхове като мен, но в края на конвейера идвало едно призрачно същество, което улеснявало преминаването и премахвало болката. Казаха още, че това същество приличало на мен. Накрая дойде ред на Дженъс. Той скочи на лентата и застана прав, широко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце — знак на явно пренебрежение към демона. Но аз видях, че челото му е сбърчено и съсредоточено, и разбрах, че храбрата поза не е само глупаво предизвикателство. Изведнъж от цялото му тяло избликна златна светлина. Сините пламъци се издигнаха по-високо, станаха по-горещи, демонът изпищя разочарован от незаситения си глад. Но пламъците бяха безсилни срещу златната светлина. Те се отдръпнаха, смалиха се, превърнаха се във въглени… и изгаснаха. Демонът над нас утихна, зъбите му замръзнаха в смъртна гримаса, червеният търбух помръкна и посивя. Дженъс, крадецът на магия, стигна до края и слезе от лентата. Но още преди да се спуснем към него с поздравления един силен, яростен глас изпълни огромната зала.
— Какво направи. Грейклок? — Беше Морташъс. Магьосникьт се беше събудил. Гласът му отново прогърмя. — Почакай ме, малък магьоснико. Идвам!
Нито Дженъс, нито ние почакахме. Побягнахме от сградата с всички сили и излязохме в студената нощ. Тичахме по калдъръма с готови оръжия. Зад нас чух експлозия. Обърнах се и видях вратата на двореца на магьосника взривена от някаква мощна сила. През пушеците изскочи огромно огнено кълбо, синьо като пламьците в пещта. То избълва назъбена светкавица, която удари пътя пред нас. Посипаха се камъчета. Гласът на магьосника гърмеше от огненото кълбо.
— Бягай, малки магьоснико, бягай. — Чухме смях, крякане и весело грачене. Ако думите му бяха заповед, ние нямахме никакво възражение; почувствах нови сили и затичах още по-бързо. Бягахме по булеварда, по който ни бяха докарали, покрай еднооките жилища, в които живееха мъртъвци. Краката ни се умориха от лудешкия бяг и затичахме по-бавно. Веселият смях на Морташъс ставаше все по-силен — разстоянието помежду ни се скъсяваше. Огненото кълбо хвърляше сенките ни далеч пред нас; и, о, как мечтаехме ние самите да сме тези далечни, бягащи сенки. Чувах задъханото дишане на Дженъс до себе си; за миг помислих, че се препъва, но той само се наведе и взе едно камъче. После наистина изчезна и аз се обърнах — този път сигурно беше паднал. Той обаче се беше изправил на пътя на Морташъс. Докато се върна при него, Дженъс извади сабята си и я чукна с камъчето като огниво. От звънтящия метал изскочи искра. Дженъс удари отново и този път искрата, която изкара, беше по-дълга, насочена към огненото кълбо, което идваше към нас.
— Хванах те, малък магьоснико! — извика Морташъс. — Но Дженъс удари трети път и искрата отскочи от сабята, описа дъга, експлодира и се превърна в порой назъбени звезди, които се посипаха по пътя на нашия преследвач и по кълбото. То се пръсна с гръм и изхвърли Морташъс от центъра си. Магьосникът се стовари на пътя.
За момент Морташъс остана неподвижен, червената му мантия бе просната около него като локва. Ако се беше забавил само миг, щяхме да се хвърлим върху него и да го довършим. Но мантията трепна, изду се като балон и се превърна в огромни червени крила. Обърнахме се и побягнахме, а Морташъс литна над нас и изви така силно, че въздухът се разтресе. Беше ловджийски зов и ние побързахме да настигнем другарите си. Робите на магьосника наизскачаха от еднооките жилища, надушиха жива кръв и се втурнаха след нас. Скрихме се зад последния завой преди пристанището. Безмълвната глутница тичаше по петите ни, а крилатият й господар летеше над нас и я насьскваше. Другарите ни се мъчеха да освободят някакви лодки, за да избягаме, но щом видяха ужаса, който ни преследваше, спряха. Беше много късно за друго освен за бой.
Чух сержант Мийна да издава заповеди — и двамата с Дженъс се пъхнахме зад линията на приятелите си, за да си поемем дъх поне за миг; Мийна и хората ни се сблъскаха с първата яростна вълна и я отбиха, после се подредихме така, че неприятелите да могат да ни атакуват само на малки групи. На черния фон на небето кръжеше Морташъс и събираше робите си. Щеше да бъде повторение на боя в залата, но при това неравенство нямахме никаква надежда. Домъкнахме варели с катран от една баржа и запалихме кея. Огънят беше от този свят, не от отвъдния, и отблъсна поредната атака. Подхранван от катрана и сухите греди, а не от магии, той се превърна в пламтящ пъкъл и заля враговете ни като придошла река. Изгаряше краката им, разтопяваше оръжията и костите им. Но те не обръщаха внимание на болката — или не я усещаха — и продължаваха да напредват; всяка нова група търпеливо чакаше реда си да бъде хвърлена в огнения ад и да загине. От небето Морташъс проклинаше и призоваваше още роби да заемат мястото на загиналите.