Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Чух как огънят отново лумна от друго тяло. Дженъс се наведе към мене и прошепна:
— Те не са живи. Все още са мъртви. — Поклатих глава; какво искаше да каже? Но мястото не беше подходящо за по-пълен отговор. Той направи знак на Мийна, че е време да излизаме, и ние се измъкнахме от залата. — Морташъс не връща мъртвия към живот — каза Дженъс. — Той го управлява. Нали сам го каза, когато заяви, че има власт над човешките души. Това, което току-що видяхме, е неговата власт в действие. Той храни с душите на тези нещастници дяволите, или така наречения от него Учител. В отплата неговият Учител го подхранва с магьосническа власт и му дава труповете за роби. — Далеч в дъното на коридора чухме как измъкват поредната душа от обвивката й. Дженъс поклати глава. Дори в този ужасен миг новопридобитото знание го караше да се възхищава.
— О, нито един от онези, които видяхме след като ни заловиха, не е жив. Всички са мъртви! Всички с изключение на Морташъс.
Неочаквано си спомних за зеещата рана под шалчето на магьосника и за непрестанната му грижа да я скрие. Нямаше никакви изключения. Всички бяха мъртви, включително и Морташъс. Звярът в комина беше единственият господар на това царство, в което главен роб беше мъртвият магьосник. Споделих това с Дженъс и отново видях в очите му блясъка на удоволствието от новите тайни, които бе прибавил към своите знания.
— Но какво ще стане с нас? — запита Мийна. — Дано боговете ни простят за посещението на това ужасно място, но как ние ще избегнем пещта?
Планът на магьосника беше очевиден. На сутринта ние трябваше да се присъединим към мъртвите, които населяваха този град като роби. Щяхме да се превърнем в ходещи, трудещи се трупове; не го казах, но се зачудих какво все пак ще стане с душата ми?
— Решението е пак в тази зала — каза Дженъс след кратък размисъл. — Ако минем през онзи огън като живи хора, ще откраднем магията му. Морташъс може да има претенции само над душите на мъртвите. — Потреперих от думите му, но страхът от онова, което бях видял, ме накара да се съглася. — Остава още една огромна опасност — продължи Дженъс. — Когато всички минем през огъня и се съберем на другата страна, Морташъс веднага ще разбере. Няколко… трима или четирима например… могат да се измъкнат незабелязано. Но ако опитаме всички, това ще въздейства на всичките му сетива, сякаш е забила огромна камбана.
Още веднъж бях изправен пред едно от странните колебания на Дженъс. Знаех, че въображението на приятеля ми е далеч извън това място и се носи по пътя на неговата фикс идея. Далечното царство отново го зовеше — необуздан призив, който подлагаше на изпитание цялото му същество. Но сега не беше време за досадно скимтене.
— Единственият начин да достигнем до пещта е като избием охраната — казах аз спокойно, използувайки аргумента повече като примамка. — Ще трябва да сме всички, за да успеем.
— Дори и в този случай — намеси се Мийна — шансовете са малки. И ще намалеят още повече, когато излезем на улиците.
— Тогава да го направим — кимна Дженъс. — Освен това вече ми дотегна от този магьосник. Вкара ни в двореца си като кучета в клетка. Сега обаче е време да излезем… Ще се държим като бойци… като войници.
Върнахме се при другите. Не беше лесно да се влезе повторно в двореца на Морташъс, макар че отново не видяхме охрана. Дженъс каза на хората какво трябва да очакват и аз дори се изненадах, че никой не се ужаси, нито пък разпитва за подробности. Може би пребиваването ни в този град на мъртви души ни бе направило безчувствени към всякакъв ужас. Куражът ми се възвърна малко, когато спряхме в оръжейната до изхода, макар че се чудех доколко ще има полза от оръжия срещу вече мъртви хора.
Ако паниката е сестра на страха, тъкмо тя ни даде сила през онази нощ, а нейният брат разпали жаждата ни за кръв. Намерихме ги неподготвени, защото тези бедни тела без души, с камшици и къси саби в ръце, бяха способни само да отделят духа от тялото. Те мълчеха, когато нахлухме в залата с рев, и останаха мълчаливи по време на жестоката битка. Ние ги посичахме и промушвахме, но когато продължавахме напред, за да посечем и останалите, те се надигаха и изправяха зад нас. Ние убивахме мъже, които вече бяха мъртъвци, заколвахме ги и после отново и отново ги убивахме. Отсичахме им крайниците, но те хапеха със зъби: и отсечените ръце се прикачваха към китките, които все още държаха саби; промъкваха се по пода, за да ни хванат. Така че трябваше да разсечем всяка става, да накълцаме всяка глава, да изкормим всеки труп, който пълзеше по пода и се мъчеше да ни събори. Бяхме като двайсет джелати, газещи из кланица за месо, което никой човек не би могъл да яде; борехме се с бедните скотове, които не пищяха, когато ги осакатявахме, борехме се срещу омразата на магьосника, който ги поддържаше.