Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
По мое мнение този обикновен, макар и голям пожар, не заслужаваше чак такава свръх предпазливост.
Елфите вече се кипреха в тъмносините си брони със стоманени нагръдници, на които бяха гравирани емблемите на техните домове. Миралисса — с Черна луна, а Ел — съответно с Черна роза. Елфът надяна шлем, скриващ лицето му, а Миралисса наметна на главата си бронирана качулка, скривайки под нея дебелата плитка и големия бретон. Халас, облечен в нещо, напомнящо по-скоро на рибени люспи, помагаше на Делер да затегне металните си закопчалки. Джуджето свали шапката си и надяна плосък шлем с извити напред части, предпазващи скулите и носа.
За да не изглеждам като бял доралисец, трябваше и аз да си сложа „дрешката“. Ризницата легна тежко на раменете ми и аз недоволно се намръщих.
— Не се впрягай чак толкова! Скоро ще свикнеш — утеши ме Фенерджията.
Неговите доспехи представляваха плътно прилепнали една до друга стоманени ленти.
Той видя погледа ми и се усмихна:
— Прекрасно нещо за тези, които обичат да размахват наляво и надясно биргризен. За разлика от обикновената броня тази не ограничава движенията и ти позволява да блокираш дълъг меч с минимални усилия.
Вместо шлем Мумр беше вързал на челото си тясна ивица плат, за да не падат кичури в очите му.
— Тръгваме ли? — Чичо погледна въпросително към Миралисса.
— Да — кратко заповяда тя, помисли за миг и добави: — И поеми командването.
Чичо прие предложението като нещо нормално — десятникът определено знаеше по-добре от елфийката на какво са способни войните му в момент на опасност.
— Халас, Делер — напред! Броничките ви са по-яки, ако стане нещо…
По-нататък десятникът не продължи. И така всички разбраха това „ако стане нещо“. Ако стане нещо, воините с по-здрава броня може би щяха да издържат попадение на тежък арбалетен болт, да отвлекат вниманието на стрелците от по-малко защитените си другари.
— Нали не си ме забравил, десятник? — раздаде се приглушен глас зад мен. — Аз съм с тях.
Обърнах се, тъй като не познах гласа. Вместо старата ризница Арнх беше надянал тежки доспехи. Плюс шлем, по-скоро приличащ на топка, скриваща цялата глава, с тесни прорези за очите. И това без да броим ножовете, нараменниците, бронираните ръкавици и кръглия щит. С една дума, Стоманено чело.
Щитове имаха почти всички, изключение правеха Фенерджията, Медения и елфите. На Делер пък направо от средата на щита стърчеше остър шип. Такъв от добро сърце да го треснеш по личицето, и покойниците в света да станат с един повече…
Доколкото разбирах, моите спътници се настройваха за здрав сблъсък и щяха да бъдат много разочаровани, ако се окажеше, че пожарът в селцето е най-обикновен, причинен например от недоглеждането на някой пиян селянин.
Този път не бързахме за никъде, яздехме бавно и внимателно оглеждахме храстите за възможна засада. Държах арбалета в готовност и продължавах да се чудя защо всички толкова се притесниха от някакъв си неволно изпречил се на пътя ни пожар. Макар че в светлината на последните събития и мистерии от съдбата можеше да се очаква всякаква гадост.
Облъхна ни пушек и дим, а до Вишки имаше още много езда. Кли-кли се намръщи като от зъбобол — димът дразнеше гърлото и очите. Между другото, гоблинът беше без ризница. Откога плаща започнаха да го броят за защита?
— Кли-кли, защо толкова ме изтормози с това чудо, а ти самия си без нищо? — изсъсках аз, като тикнах пръст в гърдите си, сочейки ризницата.
— За мен така или иначе размер няма — небрежно махна с ръка гоблинът. — Освен това е много трудно да бъда улучен.
— Тихо там! — изсъска Гръмогласния.
Минахме по дървено мостче, солидно и здраво — веднага си личеше, че са го правили разсъдливите селяни — пресичайки широк ручей, или малка рекичка, на кой както му харесва. Водата под моста течеше със скоростта на тлъст охлюв, а дъното цялото беше обрасло с някаква блатна трева.
Последва завой и рязко спиране…
— Мамка му! — тихо подсвирна Чичо.
Халас каза нещо още по-сочно и красноречиво, вмъквайки доста цветисти епитети от гномския език, но млъкна, получавайки шляпване по шлема от Делер.
Пътят беше преграден от дървета. И това не бяха просто паднали дървета. Правите борови стволове с окастрени клони бяха старателно домъкнати от не знам къде си (на това място борове не растяха) и бяха положени едно до друго, образувайки масивен здрав заслон. А зад заслона… зад заслона се развяваха знамена. Първото — сиво-синьото, беше знамето на кралството, но при вида на второто косата ми настръхна. Жълт флаг с черен силует на пясъчен часовник. Знамето на смъртта. Знамето на най-страшната болест от всички съществуващи на света — медената чума.