Кралят на петрола

До този момент разговорът беше воден на английски език и тъй като немските преселници не го разбираха, не знаеха за какво бе станало дума. Ето защо госпожа Розали Еберсбах помоли Хобъл Франк да й каже най-важното, което той направи на немски. Щом Волф чу това, премина също на немски и започна да подхвърля тук-там по някоя забележка в разказа на Франк.

Изобщо, изглежда, Хобъл Франк му беше допаднал. Двамата бързо размениха куп въпроси и отговори. При странния начин на изразяване, типичен за Франк, сериозното лице на Волф започна да придобива все по-развеселен израз, докато накрая той възкликна през смях:

— Ама ти наистина си бил голям оригинал, също както те описаха, но тогава не ми се вярваше.

— Описвали са ме? Че кой? — попита дребосъкът.

— Олд Шетърхенд.

— Какво описание ми направи той — устно или писмено?

— Устно, разбира се, устно.

— И как ме нарече? Оригинал?

— Да, или нещо подобно.

— Подобно ли? Покорно благодаря за супа без подправки! Аз не съм подобен, изобщо на никого не съм подобен. Онова, което съм, съм което трябва, от глава до пети. И щом многоуважаемият Олд Шетърхенд ме е нарекъл оригинал, ще бъда такъв, защото това е чест за мен. Измежду десет души едва ли ще намериш и трима оригинали, понеже не всеки е изучавал оригинални науки.

Накрая Франк се накани да приключи разговора с думите:

— А утре ще им покажем на тези нихораси, че не струват повече от индианците, любители на горчица.

— Индианци, любители на горчица ли? — учудено попита Волф. — Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли?

— Не, господин Франк, за пръв път научавам, че има индианец, който е любител на горчица.

— Тъй ли? Е, туй е вече нечувано! Има не само един, а дори двама индианци любители на горчица. И наистина ли не познаваш никого от тях?

— Не.

— Нито възрастния, нито младия?

— Не. И къде живеят тези индианци?

— Туй изобщо не е важно. Ще ти е достатъчно да знаеш, че са били във Вашингтон на посещение при Великия бял баща. Може би ти е известно кого наричат тъй?

— Да. Индианците са дали това име на президента на Съединените щати.

— Правилно! Както чувам, не си лишен от всякакви заложби за изучаване на науката. И тъй племето изпратило тез двама индианци във Вашингтон, за да изложат някои техни желания пред Великия бял баща. Като пратеници е трябвало да бъдат приети с изискано внимание и ето защо ги поканили на вечеря при президента. Седнали един до друг в най-отдалечения ъгъл на масата, която за малко да се счупи под тежестта на отрупалите я бутилки, паници и чинии. Имало ястия, дето двамата нивга през живота си не били виждали, а още по-малко пък били опитвали. При туй пред тях били сложени ножове, вилици и лъжици и те трябвало страшно много да внимават как ще се държат. Тогаз старият хитро пошепнал на младежа: «Нека моят млад брат зорко следи от кое ястие белите гости ще си вземат по най-малко. Сигурно туй ще е най-скъпата и най-прекрасната гозба. Точно от нея ще загребем здравата.» И тъй двамата внимателно наблюдавали и забелязали, че гостите гребвали най-мъничко от някаква кафеникава кашица, поднесена в малки фини стъклени купички, дето били сложени върху сребърни подставки. Във всяка купичка имало по една лъжичка от черупка на костенурка. Тогаз старият индианец отново казал на младия: «В тез стъклени съдове се намира най-скъпото и най-вкусно ястие. Моят брат може да достигне с ръка един от тях. Нека той пръв си вземе от тази храна.» Младият индианец придърпал стъкления съд, гребнал пълна лъжица, а след нея бързо напъхал в устата си и още една. При туй се огледал да види дали някой не е забелязал, че наведнъж е изял две пълни лъжици. Никой не им обръщал внимание. Едва тогаз той започнал да разнася с език великолепното ястие из устата си и да го дъвче. Старият вперил в лицето му изпълнения си с напрегнато очакване поглед. Та туй лице постепенно взело да става жълто, червено и синьо и дори зелено, но оставало неподвижно и безизразно, щото даже при най-силни болки на един индианец не бива да му мигва окото. Но постепенно очите му взели все повече да се изцъклят и да сълзят, докато накрая по страните му неудържимо рукнали потоци от сълзи. Тогаз младият индианец със страшно усилие и прилив на безумна храброст преглътнал и… горчицата слязла в стомаха му и на него му станало по-добре, само дето от очите му все още неудържимо се стичали сълзи. Затуй старият индианец любопитно го попитал: «Защо плаче моят млад червенокож брат?» Младежът за нищо на света не искал да си признае, че прекрасното ястие тъй съсипало нервите му и тъй застрашило живота му, и ето защо отговорил: «Тъкмо си спомних как преди пет години баща ми се удави във водите на Мисисипи. Затуй плача.» При тез думи той побутнал купичката към своя съплеменник. Старият видял колко хитро постъпил по-младият му брат и последвал примера му — на бърза ръка налапал две пълни лъжици и после тутакси затворил уста. Но след малко устните му отново се разтворили и започнали да се затварят и отварят подобно на шаран, когато е на сухо или като човек, дето е пъхнал в устата си гореща хапка, а няма как да я извади. После челото на стария се покрило с бръчки, веждите му се качили нависоко, а от гърлото му се разнесло извънредно подозрително гъргорене. Цветът на лицето му взел да се сменя като на хамелеон. Едри капки пот закапали от всичките му пори. Очите му се налели с кръв и плувнали в сълзи, които скоро прелели и неудържимо потекли по бузите му. Видял младежът и състрадателно го попитал: «Защо плаче моят по-голям червенокож брат?» Тогаз, призовавайки на помощ цялата сила на волята си, старият преглътнал горчицата и като простенал и дълбоко поел дъх, отговорил: «Плача, задето преди пет години не си се удавил заедно с баща си!» Тъй, господин Волф, туй е то прочутата история за двамата индианци, любители на горчица, които ти още не познаваш.