Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Значи това беше дълбоката причина за паниката му.
Що за баща би бил?
Същият като своя баща?
Откри отговора на най-невероятното място. Едно момиче го подмина на моста, увило се в жилетка с качулка срещу вятъра. Все едно видя Фиона. Спомни си онези ужасни дни, как тя стискаше ръката му, как отчаяно се нуждаеше от него, а не спираше да му се зъби. Спомни си какви чувства предизвикваше това у него.
Стисна силно парапета на моста.
Чувствал се беше фантастично.
И искаше пак да се чувства така.
Засмя се с глас, като луд, който сам си говори по улиците. Не беше задължително да е като баща си. Макар че потенциалът да тръгне по стъпките му съществуваше, съществуваше и собствената му свободна воля, съзнанието му, което можеше да тласне потенциала в едната или другата посока.
Най-сетне свободен, той забърза по моста, а личната му реалност бавно тласкаше и други потенциали и те падаха като плочки от домино, един след друг, чак до последния колебаещ се още, нерешен потенциал.
Рейчъл.
Слезе от моста и тръгна към мястото на срещата им.
Наближи кафенето и видя, че тя вече е там и го чака. Сигурно току-що беше пристигнала. Още не го беше видяла. Той забави крачка, смаян от красотата й. Всеки път му идваше като удар. Висока, дългокрака, с нежни, подканящи извивки. Рейчъл се обърна и го видя. Усмихна се лъчезарно. Карамелените й очи грейнаха топло. Прокара срамежливо ръка през черната си коса.
Кой не би искал да прекара остатъка от живота си с нея?
Той пресече уличката и посегна да хване ръката й.
И в този момент отново се сети за казаното от Монк в самолета. Толкова отдавна сякаш. Попитал го беше накъде са се отправили двамата с Рейчъл. И беше изброил на пръсти.
Съпруга, заеми, деца.
С други думи — истинският живот.
Една връзка не може вечно да изчаква в състояние на потенциал. Да обичаш и да не обичаш — едновременно. Еволюцията не търпи дългото колебание. Реалността рано или късно измерва потенциала.
И това се случи сега с Грей.
Съпруга, заеми, деца.
Вече знаеше отговора. Беше готов за предизвикателството и на трите. След това прозрение и последното домино се срина в сърцето му.
Да обичаш или не.
Да си вълна или да си частица.
Стисна пръстите на Рейчъл. Виждаше всичко съвсем ясно, само резултатът все още го изненадваше. Дръпна я към малката масичка и забеляза чинийката с шоколадови скалички и двете чаши с горещо капучино на плота й, вече сервирани.
Милата Рейчъл, предвидлива както винаги.
Седнаха един срещу друг.
Той я погледна в очите. Не можа да скрие тъгата и съжалението в гласа си, но се постара и решимостта му да прозвучи ясно.
— Рейчъл, трябва да поговорим.
И тогава го видя и в нейните очи. Реалността. Две кариери, два континента, двама души, чиито пътища се разделяха.
Тя стисна пръстите му.
— Знам.
Отец Пьотър беше излязъл да погледа как младият мъж минава по моста. Стоеше при отворената дъсчена вратичка, която водеше към избата на ректорията. Изчака посетителят му да свърне в уличката от другата страна на реката, после въздъхна.
Симпатичен млад човек, но го загръщаха сенки.
Бедното момче, много скърби го чакаха.
Но такава е пътеката на живота.
Тихо мяукане го накара да сведе поглед. Мършаво коте се отърка в глезените му, вирнало опашка и вперило обнадежден поглед в него. Едно от повереничетата на отец Варик. Сега негови. Пьотър коленичи и закрепи на един камък чинийка с остатъци от кухнята. Уличното коте се отърка за последно в крака му и нападна храната.
Отец Пьотър приклекна и се загледа в реката, подпалена от последните лъчи на слънцето. До крака му имаше нещо — пухена топчица. Кафяво врабче с пречупен врат. Поредният дар, който неговите сирачета бяха оставили на прага му.
Поклати глава, взе в шепи безжизнената птичка и я вдигна към устните си. Духна върху перцата й и те се раздвижиха като от лек вятър, после едното крилце се вдигна и запляска изненадано. Врабчето излетя от дланта му и се стрелна в небето.
Пьотър проследи с поглед полета му с надеждата да разчете някакво послание в описаната във въздуха пътечка. После изтупа ръце, стана и се протегна.
Животът си оставаше вълшебна загадка.
Дори и за него.
Бележка на автора: Истина или художествена измислица
Благодаря, че ме придружихте и в това пътуване. Както обикновено, реших да ви отнема още малко време, колкото да „разглобя“ романа и да разкрия къде свършва науката и започва въображението.
Първо за дребните неща.
АИОП наистина са разработили протези на базата на революционни технологии (макар че едва ли са вложили запалителни заряди в корпуса им).