Черният орден

— Сигурен ли си?

Грей кимна. Още в подземната лаборатория доктор Феърфилд беше открила в компютъра истинското фамилно дърво на новия и подобрен клан Вааленберг. Видяла беше чие име е записано до това на съпругата на Болдрик. Името на Хайнрих Химлер, създателя на Черния орден. Химлер може и да се беше самоубил след войната, но бе имал план да се увековечи, да стане баща на нова арийска раса от свръхчовеци, да положи началото на нова династия германски крале, пръкнала се от мръсното му семе.

— И с края на клана Вааленберг — каза Грей — се изтри и последната сянка от онова чудовище.

— Да се надяваме, че е така.

Грей кимна.

— Поддържам редовен контакт с Камиси и той ни държи в течение за разчистването на имението. Досега са заловили няколко от пазачите. Опасява се да не би част от животните да са избягали в джунглата извън границите на имението, но по-вероятно е всички да са умрели при експлозията. Все пак продължават да търсят.

Бяха назначили Камиси за временно изпълняващ длъжността главен надзирател на ловния резерват Хлухлуве-Умфолози. Южноафриканското правителство му беше дало и извънредни пълномощия за поддържане на реда в сътрудничество със старейшина Моси Д’Гана. Пола Кейн и Марша Феърфилд също помагаха според силите си, най-вече в контактите с международните разузнавателни служби, които след размириците и мощната експлозия бяха насочили вниманието си към резервата.

Двете жени се бяха върнали в къщата си, приютили бяха и Фиона. Дори й бяха помогнали да се включи в програма за ранен прием в Оксфорд.

Грей гледаше разсеяно през прозореца на автомобила. Надяваше се онези в Оксфорд да са заключили всичко ценно зад девет ключалки. Подозираше, че дребната престъпност в района на университета в скоро време ще отбележи внезапен и значителен растеж.

Мислите за Фиона го подсетиха за Райън. След трагичната смърт на баща си Райън беше обявил семейното имение за продан, решен най-сетне да избяга от тежката сянка на замъка Вевелсбург.

И толкова по-добре.

— А с Монк и Кат какво става? — прекъсна мислите му Пейнтър. Гласът му звучеше по-бодро: бе се отърсил временно и донякъде от скръбта по загиналия приятел. — Чух, че вчера са се сгодили.

Грей се усмихна за пръв път този ден.

— Вярно е.

— Господ да ни е на помощ.

И отново Грей трябваше да се съгласи с шефа си. Щастието на приятелите им сгряваше и тях. Въпреки смъртта и трагедиите животът продължаваше.

Обсъдиха още няколко по-незначителни подробности, а после линкълнът пое по обточените с дървета улици на Такома Парк и спря пред малка къща във викториански стил.

Пейнтър слезе пръв.

Лиза вече го чакаше.

Пейнтър се обърна и попита Грей:

— Нещо друго?

— Не, сър.

— Дръж ме в течение за разследването си в Европа. А за допълнителните дни — имаш ги.

— Благодаря, сър.

Пейнтър се обърна към Лиза и тя побърза да го хване под ръка. Двамата тръгнаха заедно към къщата.