Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Загръщам го в якето си. Главата му отново е заровена между коленете и пак плаче, но това са нормални човешки вопли, а не странният писък отпреди. Дланите ми са влажни и усещам, че челото ми също е влажно.
След малко проплаква:
— Защо ни напусна?
— Кога?
— В болницата!
— Нямаше избор. Полицията се намеси.
— Не те пускаха ли?
— Не. Не ме пускаха.
— Ами защо не отвори оная врата?
— Коя врата?
— Стъклената!
Нещо като електрически ток бавно минава през мен. За каква стъклена врата говори той?
— Не помниш ли? Ние бяхме от едната страна, а ти от другата и мама плачеше.
Никога не съм му казвал тоя сън. Как би могъл да знае? О, господи, не.
Сега сме в друг сън. Затова гласът ми звучи така особено.
— Не можех да отворя оная врата. Казаха ми да не я отварям. Трябваше да правя всичко, каквото ми кажат.
— Мислех, че не искаш да ни видиш — казва Крис. Гледа надолу.
Страхът в погледа му през всички тия години.
Сега виждам вратата. Тя е в една болница.
Виждам ги за последен път. Аз съм Федър, това съм аз, а те ще ме унищожат, защото казвам Истината.
Всичко застана на мястото си.
Крис плаче тихичко. Плаче, плаче и плаче. Вятърът откъм океана духа във високата трева наоколо и мъглата започва да се вдига.
— Не плачи, Крис. Само децата плачат.
След доста време му подавам кърпа да си избърше лицето. Събираме си нещата и ги товарим на мотоциклета. Мъглата изведнъж се вдига съвсем и виждам как слънцето придава на лицето му един открит израз, който не съм виждал никога. Слага си каската, затяга каишката и ме поглежда.
— Наистина ли беше луд?
Защо ли пита това?
— Не!
Смаян съм. Но очите на Крис блестят.
— Знаех си.
После се качва на мотоциклета и потегляме.
32
Докато караме край храстите с листа сякаш от восък по брега на Мансанита, отново си спомням израза на Крис. „Знаех си“ — казва той.
Мотоциклетът взема без усилие всеки завой, накланя се съобразно инерцията и скоростта и центърът на тежестта застава под съответния ъгъл спрямо пътя. Край нас е пълно е цветя и изненадващи гледки, тесни завои един след друг, така че целият свят се търкаля и върти, издига и спуска.
„Знаех си“ — каза той. Изниква в съзнанието ми като някакъв дребен факт, задърпал откъм отсрещния край рибарската корда и казващ, че не е толкова дребен, колкото си мисля. Това му е било в главата дълго време. Години. Всички грижи, които ни е създавал, стават по-понятни. „Знаех си“ — казва той.
Трябва да е чул нещо преди години и в детското си съзнание е объркал всичко. Онова, което Федър казваше винаги, — което аз казвах винаги — преди години, а Крис навярно го е вярвал и оттогава го е криел у себе си.
Свързани сме помежду си по начини, които никога не можем да разберем напълно, може би изобщо не ги разбираме. Той винаги е бил истинската причина да изляза от болницата. Ако го бях оставил да израсне сам, това действително би било лошо. И в съня също той все се опитваше да отвори врата.
Аз изобщо не съм го носел. Той е носел мен!
„Знаех си“ — казва той. Продължава да подръпва кордата и да повтаря, че моят голям проблем може да не е толкова голям, колкото си мисля, защото отговорът е точно под носа ми. За бога, освободи го от товара му! Нека отново бъде една личност!
Обгръща ни плътен въздух, изпълнен с особени ухания от цъфналите дървета и храсти. Навътре от брега студът си е отишъл и жегата отново се стоварва върху ни. Просмуква се през якето и дрехите ми и изсушава влагата вътре. Ръкавиците, които бяха потъмнели от влага, започват да изсветляват. Океанската влага май така се е просмукала до мозъка на костите ми, че съм забравил какво е това топлина. Започва да ми се приспива и в една малка клисура пред нас забелязвам отбивка и дървена маса. Когато стигаме до нея, изключвам двигателя и спирам.
— Спи ми се — казвам на Крис. — Ще дремна малко.
— И аз — отвръща той.
Задремваме и когато се събуждаме, аз се чувствам много отпочинал — по-отпочинал от когато и да било. Вземам якето на Крис и моето и ги натиквам под ластиците, с които сме вързали багажа на мотоциклета.
Толкова е горещо, че ми се иска да се откажа от каската. Спомням си, че в този щат те не са задължителни. Завързвам я към един от ластиците.
— Сложи и моята там — казва Крис.
— По-безопасно е с нея.
— Но ти не слагаш своята.
— Добре — съгласявам се аз и закрепвам и неговата.
Пътят продължава да се вие и лъкатуши сред дърветата. Прави остри стръмни завои и се плъзга от една гледка в друга сред шубраци и после пак на открито, откъдето виждаме каньони, проснати под нас.