Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Винаги се е страхувал от тишина в клас, онази тишина, която съсипа председателя. Не му е в природата да говори и говори часове наред, това го изтощава и сега, като няма върху какво друго да се нахвърли, той се нахвърля върху тоя страх.

Влиза в час, звънецът бие, а Федър седи и не говори. Мълчи през целия час. Някои от учениците го заговарят, за да го събудят, но после млъкват. Други, смутени, губят ума и дума от уплаха. В края на часа целият клас се втурва към вратата буквално като отвързан. След това той отива в съседния клас, където се повтаря същото. И в следващия, и в следващия. После Федър се прибира вкъщи. И после все повече и повече се чуди какво ще стане.

Идва Денят на благодарността21.

Четирите му часа сън са сведени до два и после до нула. Няма вече да се върне да изучава Аристотелова реторика. Нито пък ще се върне, за да преподава тоя предмет. Започва да скита по улиците, мислите му се гонят в шеметен вихър.

Сега стените се приближават към него, градът го обсажда отвсякъде и особеният му начин на виждане се превръща в антитеза на онова, в което вярва. Той е цитадела, но не на качеството, а на формата и материята. Материя под форма на листове и винкелова стомана, материя под форма на бетонни трегери и пътни настилки, под форма на тухли, асфалт, авточасти, стари радиоапарати, релси, замразени говеда, които някога са пасли из прериите, форми и материя без качество. Такъв е духът на това място. Сляпо, гигантско, зловещо и безчовечно: видимо в заревото на високите пещи на юг, проникващо през дима на горящи въглища — черна плътна завеса, пронизвана от неоновите реклами „Бира“, „Пица“ и „Автоматично пране“ и непознатите, безсмислени надписи край безсмислени прави улици, завинаги тръгнали към други прави улици.

Да бяха само тухлите и бетонът чисто и просто форми на материята, които не претендират да са нещо друго, той би могъл да оцелее. Но немощният патетичен опит да се постигне качество беше убийствен. Гипсов макет на камина в апартамента, нагласена и очакваща пламък, който никога няма да пламне. Или живият плет пред някой жилищен блок с няколко квадратни метра трева зад него. Няколко квадратни метра след Монтана. Да бяха се отказали от плета и тревата, всичко щеше да е наред. Сега служеше само да привлича вниманието върху онова, което е загубено.

От двете страни на улиците, по които минава, след като излезе от апартамента, той никога няма да съзре нищо през бетона, тухлите и неона, но знае, че вътре са погребани гротескни, изкълчени същества, навек осъдени да изпробват похватите, които ще ги убедят, че притежават качество; осъдени да опитат неестествени пози на стил и блясък, купени от модните списания с гланцови корици и други средства за масова информация, издържани от продавачите на материя. Представя си ги нощем, рами, събули рекламираните си модни обувки и чорапи, съблекли фееричното си бельо, загледани през мътните стъкла към гротескни архитектурни черупки, отвъд, когато позите отстъпват и истината се промъква, единствената истина, която съществува тук, която крещи до небето: Господи, тук няма нищо освен мъртъв неон, цимент и тухли.