Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
— Съжалявам, че момченцето не се чувства добре.
Кимам, плащаме и излизаме.
Оглеждам се за някоя пейка в сияйната мараня, но няма. Тогава се качваме на мотоциклета и бавно тръгваме на юг, като търсим някое тихо кътче да спрем.
Пътят води отново към океана, където се изкачва на височина, очевидно издадена в самия него, но сега обвита в талази мъгла. За миг забелязвам през далечна пролука в мъглата някакви хора, които си почиват върху пясъка, но скоро мъглата се съединява и хората изчезват.
Поглеждам Крис и виждам объркан, празен поглед, но щом му казвам да седне, нещо от сутрешния гняв и омраза се появява отново.
— Защо? — пита той.
— Мисля, че е време да поговорим.
— Ами говори — отвръща. Цялата му предишна войнственост се е върнала. Не може да понася „добрия баща“. Знае, че „добротата“ е фалшива.
— Какво мислиш за бъдещето? — питам аз. Глупав въпрос.
— Какво да мисля?
— Исках да те попитам какви планове имаш за него.
— Каквото е — такова! — долавям нотка презрение.
Мъглата се разкъсва за миг, открива скалата, върху която сме седнали, отново се сключва и ме обзема усещане за неизбежност на онова, което става. Нещо ме тласка нанякъде и нещата, съзрени с периферното зрение, се изравняват по интензивност с ония в центъра на зрителното поле и се сливат в едно с тях, и казвам:
— Крис, мисля, че е време да поговорим за някои неща, за които не знаем нищо.
Като че наостря ухо. Усеща, че нещо предстои.
— Крис, пред тебе седи баща, който бе дълго време луд и отново е близо до това състояние.
И дори вече не близо. То е тук. Дъното на океана.
— Изпращам те у дома не защото ти се сърдя, а защото ме е страх от онова, което може да стане, ако продължавам да отговарям за теб.
Лицето му не променя израза си. Той още не схваща какво му казвам.
— Така че това сега е за довиждане, Крис, и не съм сигурен дали отново ще се видим някога.
Това е. Свърши се. Сега останалото ще си дойде само.
Гледа ме така особено. Май още не разбира. Този поглед… виждал съм го някъде… някъде…
В една ранна утринна мъгла, в блатата, имаше патенце примкар, което гледаше така… Ранил го бях в крилото, не можеше да литне, втурнах се към него, хванах го за шията и преди да го убия, спрях и поради някаква загадка на вселената се взрях в очите му, а те гледаха така… така спокойно и без разбиране… и все пак с пълно съзнание за всичко. После закрих очите му с длан и му извих врата, докато се пречупи и усетих хрущенето между пръстите си.
После отворих длан. Очите пак ме гледаха, но сега гледаха в нищото и вече не следяха движенията ми.
— Крис, и за теб казват същото.
Втренчил се е в мен.
— Че тия неприятности ще ги имаш и ти.
Клати глава отрицателно.
— Тези неща изглеждат истински, мислиш си, че са истински, но не са.
Очите му се разширяват. Продължава да клати отрицателно глава, но започва да разбира.
— Нещата вървяха от лошо към по-лошо. Неприятности в училище, неприятности със съседите, неприятности в семейството, неприятности с приятелите ти. Крис, аз бях единственият, който ги удържаше и им казваше: „Той е наред“, а сега няма да има кой. Разбираш ли?
Вторачил се е в мен, поразен. Очите му все още възприемат, но погледът започва да става невиждащ. Аз не му давам сили. Никога не съм му давал. Аз го убивам.
— Не си виновен ти, Крис. Никога не си бил. Моля те да разбереш това.
Погледът му отведнъж се прекършва от някакъв вътрешен проблясък. После очите се затварят и от устата излиза странен плач, един вопъл сякаш от много далеч. Извръща се, катурва се на земята, сгъва се на две, коленичи и започва да се клати напред-назад, забил глава в земята. Слаб влажен вятър духа в тревата около него. Наблизо каца чайка.
Дочувам вой на скорости през мъглата и се уплашвам.
— Трябва да станеш, Крис.
Воят е тънък и нечовешки, като от далечна сирена.
— Трябва да станеш!
Продължава да се люлее и вие на земята.
Не знам какво да направя. Нямам представа какво да правя. Всичко е свършено. Искам да затичам към края на скалата, но се удържам. Трябва да го кача на автобуса и чак тогава на скалата.
— Всичко е вече наред, Крис.
Това не е моят глас.
— Не съм те забравил.
Крис престава да се люлее.
— Как бих могъл да те забравя?
Крис вдига глава и ме поглежда. Някаква пелена, през която ме е гледал винаги, за миг изчезва и после се връща на мястото си.
— Сега ще бъдем заедно.
Воят на камиона ни връхлита.
— Ставай сега!
Крис бавно се изправя и ме гледа. Камионът се приближава, спира и шофьорът наднича навън да види дали не искаме да ни качи. Поклащам глава и му махам да продължава. Той кима, включва на скорост и продължава да вие през мъглата, а ние оставаме с Крис сами.