Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Когато Крис излиза, соча му един. Движи се едва-едва — като обикновен охлюв, който лази по листо. Крис не казва нищо.
Напускаме мотела и закусваме в едно селище встрани от главния път, наречено Уийт. Виждам, че все още е замислен. Гледа настрани, блуждае някъде, не му се приказва и аз го оставям на мира.
По-късно в Лиджит виждаме езерце с патици, купуваме бисквитки и им ги хвърляме, но той прави това с най-нещастния вид, който съм забелязвал у него. После навлизаме в крайбрежните криволици и изведнъж попадаме в гъста мъгла. След това температурата спада и разбирам, че отново сме до самия океан.
Когато мъглата се вдига, виждаме океана от една висока скала, тъй безкраен, син и далечен. Докато караме, ми става все по-студено, замръзвам.
Спираме, изваждам якето и го обличам. Виждам, че Крис се приближава много до ръба на скалата. До камъните отдолу има поне сто фута. Много се е приближил!
— Крис! — крещя аз. Не отговаря.
Отивам натам, бързо го сграбчвам за ризата и го дърпам назад.
— Няма да правиш така — казвам му.
Поглежда ме и примигва особено.
Изваждам дрехи и за него и му ги подавам. Взема ги, но се мотае и не ги облича.
Няма смисъл да го подканям. Щом е в това настроение и иска да се бави, нека го прави.
Той се бави и бави. Минават десет, после петнадесет минути.
Ще проведем състезание по търпеливост.
След половин час на студения океански вятър пита:
— Накъде отиваме?
— Сега тръгваме на юг, покрай брега.
— Хайде да се върнем.
— Къде?
— Където е по-топло.
Това би удължило пътя с още сто мили.
— Трябва да вървим на юг.
— Защо?
— Защото пътят ще се удължи много, ако се върнем.
— Нека се върнем.
— Не. Облечи си дебелите дрехи.
Не се облича, а направо сяда на земята.
След още петнадесет минути казва:
— Хайде да се върнем назад.
— Крис, не ти караш мотоциклета, а аз. Отиваме на юг.
— Защо?
— Защото иначе е много далеч и защото така искам аз.
— Добре де, а защо да не вземем да се върнем?
Обзема ме гняв:
— Всъщност това не те интересува, нали?
— Искам да се върнем. Хайде, кажи, защо да не може да се върнем?
Едва се сдържам.
— Онова, което наистина искаш, не е да се върнем. Ти искаш просто да ме ядосаш, Крис. Ако продължаваш, ще успееш!
В очите му блясва страх. Това е искал. Иска да ме намрази. Защото аз не съм ТОЙ.
Гледа жално в земята и си облича дебелите дрехи. И пак сме на машината и се движим покрай брега.
Бих могъл да се преструвам на неговия предполагаем баща, но подсъзнателно, на качественото равнище, той прозира истината и разбира, че истинския му баща го няма. В цялата тая шъто̀куа, общо взето, има немалко лицемерие. Непрекъснато се дават съвети да се избягва субективно-обективният дуализъм, докато най-големият дуализъм, между него и мене, остава уж незабелязан. Едно раздвоено съзнание, противопоставено само на себе си.
Но кой направи това? Не аз. И сега няма как да се поправи стореното… Все се питам колко ли дълбоко е дъното на океана край тия брегове…
Аз съм еретик, който се е покаял и по този начин в очите на всички е спасил душата си. В очите на всички освен на един, който дълбоко в себе си знае, че е спасил единствено кожата си.
Оцелявам главно като се докарвам пред другите. Човек прави това, за да се измъкне. За да се измъкне, човек пресмята какво се очаква от него да каже и го казва с най-голямата оригиналност, на която е способен, с ловкост и искреност и тогава се измъква, ако успее да убеди околните. Ако не се бях нахвърлил отгоре му, още щях да съм там, но ТОЙ бе верен докрай на онова, в което вярваше. Това е разликата между нас и Крис го знае. Й това е причината понякога да се чувствувам така, сякаш той е истинският, а аз съм призрак.
Движим се по крайбрежието на района Мендочино — диво, красиво и просторно. Хълмовете се обрасли главно с трева, но в подножието на скалите и в падините се гушат ниски храсти, които океанският вятър е скулптирал в странни форми. Минаваме край някакви дървени посивели от времето сгради. В далечината има също такава посивяла от времето фермерска къща. Какво ли земеделие би могло да има тук? На много места оградата е съборена. Сиромашия.
Пътят започва да се спуска от високите скали към плажната ивица. Спирам за почивка. Когато изключвам двигателя, Крис пита: