Град на изгубени души

стрела и потъна в гърба на едър ловец на сенки, който рухна на земята. Редицата се олюля и

се разтвори леко, като пукнатина, зейнала в стена. Съзрял своя шанс, Саймън се втурна

напред и останалите го последваха.

Беше като се гмурнеш в черен океан посред нощ; океан, пълен с акули и морски чудовища с

хищни зъби, които се блъскаха един в друг. Това не бе първата битка, в която Саймън

участваше, ала по време на Войната за реликвите той току-що бе белязан със знака на Каин.

Вярно, че тогава знакът все още не бе започнал да действа напълно, но много от демоните се

разбягваха само при вида му. Никога не би повярвал, че знакът може да му липсва, но ето че

сега си мечтаеше за него, докато се мъчеше да си пробие път през плътните редици на

ловците на сенки, които замахваха към него с острите си оръжия. Изабел бе от едната му

страна, Магнус — от другата, за да го бранят… да бранят Славния. Камшикът на Изабел

пееше силно и уверено, а ръцете на Магнус бълваха пламъци — червени, зелени, сини.

Разноцветни огнени езици жилеха нефилимите на мрака и ги изгаряха на място. Други

пищяха, докато вълците на Люк се прокрадваха между тях, хапеха ги и скачаха, за да впият

зъби в гърлата им.

Една кама изсвистя с учудваща бързина и се заби в тялото на Саймън. Той изкрещя, но не

спря — знаеше, че раната ще се затвори само след миг. Продължи напред…

И се вцепени, зърнал познато лице. Сестрата на Люк. Аматис. Тя спря очи върху него и

Саймън видя, че го е познала. Какво правеше тук? Нима бе дошла да се бие заедно с тях?

Но…

Тя се нахвърли отгоре му, стиснала мрачно проблясваща кама. Беше бърза… но не чак

толкова, че вампирските му рефлекси да не го спасят, ако не бе твърде изненадан, за да

помръдне. Аматис беше сестрата на Люк, той я познаваше. Този миг на изумление можеше

да му коства живота, ако Магнус не бе скочил пред него и не го бе блъснал назад. Сини

пламъци изскочиха от ръцете на магьосника, но Аматис бе по-бърза и от него. Тя се наведе,

за да избегне огнените езици, шмугна се под ръката му и Саймън улови отблясъка на лунна

светлина, отразен от острието на ножа й. Очите на Магнус се разшириха от изумление,

когато оръжието й с цвят на нощ се спусна надолу, разцепвайки ризницата му. Когато

Аматис издърпа камата си миг по-късно, острието й бе лъскаво от кръв. Магнус се свлече на

колене и Изабел изпищя; Саймън опита да се обърне към него, но натискът на тълпата го

отнасяше надалеч. Той изкрещя името на Магнус, когато Аматис се наведе над падналия

магьосник и вдигна камата си за втори път, този път — прицелена в сърцето му.