Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
му Саймън се пресегна през рамо и издърпа Славния от ножницата. Миг по-късно
раздвижване в тълпата запрати Клеъри към него. Очите й бяха почти напълно черни от
прилива на адреналин, но радостта й, че го вижда, бе неприкрита. Облекчение се разля по
тялото на Саймън и той осъзна, че се бе чудил дали тя все още си е тя, или бе променена,
както Аматис.
— Дай ми този меч! — Викът й бе почти заглушен от звънтенето на оръжие. Тя посегна да
го вземе и в този миг вече не бе Клеъри, приятелката му от детството, а ловец на сенки,
ангел на отмъщението. И мястото на меча бе в ръката й.
Саймън й подаде Славния с дръжката напред.
Битката бе като водовъртеж, помисли си Джослин, докато си проправяше път през гъстата
тълпа, забивайки кинжала на Люк във всяко алено късче, което й се мернеше. Нещо
изникваше пред теб, само за да се отдалечи толкова бързо, че единственото, за което си
даваш сметка, бе чувството за неконтролируема опасност, борба да не се удавиш и да
останеш жив.
Очите й трескаво претърсваха гъмжилото от бойци, мъчейки се да открият дъщеря й, да
зърнат червена коса… или дори Джейс, защото там, където бе той, щеше да бъде и Клеъри.
Из цялото плато бяха разпилени големи каменни късове, като айсберги в неподвижно море.
Джослин се покатери на един от тях, за да огледа по-добре бойното поле, но успя да види
единствено притиснати едно в друго тела, проблясване на оръжия и тъмни, долепени до
земята вълци, които тичаха между нефилимите.
Обърна се, за да слезе от скалата…
Само за да открие, че някой я чака долу. Тя се закова на място и зяпна.
Мъжът носеше алени одежди, а върху бузата му имаше ярък белег, наследство от битка, за
която тя не знаеше. Лицето му бе повехнало, вече не бе млад, ала нямаше съмнение, че е той.
— Джеръми — бавно каза тя; гласът й едва се чуваше над шума от битката. — Джеръми
Понмерси.
Мъжът, който някога бе най-младият член на Кръга, я погледна с кървясали очи.
— Джослин Моргенстърн, да се присъединиш към нас ли си дошла?
— Да се присъединя към вас? Джеръми, не…
— Някога беше част от Кръга. — Той направи крачка към нея. В десницата си държеше
дълга кама с острие като бръснач. — Беше една от нас. А сега ни води синът ти.
— Скъсах с вас, докато следвахте Валънтайн. Защо смяташ, че ще се върна сега, когато ви
предвожда синът ми?
— Ако не си с нас, си против нас, Джослин. — Изражението му загрубя. — Не можеш да се
изправиш против собствения си син.
— Джонатан — меко каза Джослин, — е най-голямото зло, извършено някога от Валънтайн.
Никога не съм била до него в начинанията му. В крайна сметка, никога не застанах до
Валънтайн. Така че какъв шанс имаш да ме убедиш сега?
Джеръми поклати глава.
— Погрешно ме разбра. Имах предвид, че си безсилна срещу него. Срещу нас. Също както и
Клейвът. Те не са подготвени. Не и за това, на което сме способни. За това, на което сме
готови. Кръв ще потече по улиците на всички градове. Светът ще бъде изпепелен. Всичко,
което познавате, ще бъде унищожено. А ние ще се надигнем от пепелта на вашия разгром
като триумфиращ феникс. Това е единственият ти шанс. Съмнявам се, че синът ти ще ти
даде друг.
— Джеръми — отвърна Джослин. — Ти бе съвсем млад, когато Валънтайн те привлече на
своя страна. Все още можеш да спреш, дори да се върнеш обратно в Клейва. Те ще проявят
снизхождение…
— Никога не мога да се върна в Клейва — заяви той със сурово задоволство. — Нима не
разбираш? Онези, които преминахме на страната на сина ти, вече не сме нефилими.
„Вече не сме нефилими.” Джослин понечи да отговори, но преди да успее да каже каквото и
да било, от устата на Джеръми бликна кръв. Той се свлече на земята и зад него, стиснала
сабя в ръката си, Джослин видя Мерис.
Двете жени се спогледаха за миг над тялото на Джеръми, а после Мерис се завъртя и се
върна обратно в битката.
В мига, в който пръстите на Клеъри се сключиха около дръжката, мечът изригна със златна
светлина. Огън го обля от върха до основата, осветявайки думите, гравирани върху острието, Quis ut Deus?; дръжката засия, като че ли бе изпълнена със слънчеви лъчи. Клеъри едва не го
изпусна, тъй като си помисли, че се е запалил, ала огънят бе заключен в самия меч и металът
остана хладен под дланите й.
Всичко след това сякаш се случи съвсем бавно. Тя се обърна, уловила окъпания в светлина