Град на изгубени души

Изабел бе притиснала ръце върху гърдите на магьосника, ала той, който бе толкова

динамичен и винаги преливаше от енергия, сега не помръдваше. Изабел вдигна очи и видя,

че Саймън се взира в тях; ръцете й бяха поаленели от кръв, но тя тръсна яростно глава.

— Не спирай! Намери Себастиан!

Макар и с усилие, Саймън се обърна и отново се хвърли в битката. Редиците на облечените в

червено ловци на сенки вече не бяха така плътни. Вълци пробягваха напред-назад между тях

и ги подкарваха на различни страни. Джослин кръстосваше меч с ръмжащ мъж, от чиято

ръка капеше кръв… и докато си проправяше път през пролуките между различните схватки,

Саймън осъзна нещо странно — никой от нефилимите с алени одежди нямаше знаци.

Кожата им бе съвършено чиста.

Освен това, забеляза той (зървайки с крайчеца на окото си как един от враговете се нахвърля

върху Ейлийн с размахан боздуган, само за да бъде изкормен от втурналата се отстрани

Хелън), те бяха много по-бързи от всички нефилими, които бе срещал досега. Движеха се

със скоростта на вампири, помисли си, когато един от тях разпори корема на скачащ вълк,

който се сгромоляса на земята, сега — труп на набит мъж с къдрава руса коса. „Не е Мая или

Джордан.” Заля го вълна на облекчение, последвано от чувство на вина; той продължи

напред, задушаван от мириса на кръв, и за пореден път му се прииска все още да носеше

знака на Каин. Ако не го бе изгубил, можеше да направи на пух и прах всички тези

нефилими на мрака…

Един от тях се изпречи пред него, стиснал сабя с широко острие. Саймън се наведе, но

всъщност не беше необходимо. Мъжът още не бе замахнал както трябва, когато в гърлото му

потъна стрела и той рухна на земята, давейки се в собствената си кръв. Саймън вдигна глава

и видя Алек върху гробницата. Лицето му бе каменна маска и той опъваше тетивата с

прецизността на машина — механично посягаше за нова стрела, поставяше я в тетивата и я

пускаше да полети. Всяка от тях намираше целта си, ала Алек като че ли не забелязваше. В

мига, в който стрелата се понесеше във въздуха, той вече се пресягаше за нова. Саймън чу

как една от тях изсвистя покрай него и се заби в нечие тяло. Втурна се напред, към една

поопразнена част от бойното поле…

И се вцепени. Ето я. Клеъри. Дребна фигурка, която с голи ръце се придвижваше през

тълпата, като риташе и блъскаше, за да си проправи път. Беше облечена в разкъсана червена

рокля, косата й бе разрошена, а когато го забеляза, по лицето й пробяга невярващо

изумление. Устните й оформиха името му.

Зад нея идваше Джейс. Лицето му бе окървавено и когато се хвърли напред, тълпата се

разтвори, за да му направи път. А зад него, в пролуката, останала след минаването му,

Саймън зърна нещо да проблясва в червено и сребристо — позната фигура, която сега имаше

сребристобялата коса на Валънтайн.

Себастиан. Криещ се зад последната отбранителна линия на тъмните нефилими. При вида