Убийството на султана

Невзат беше присвил очи и наострил слух като ловец, подушващ плячката. Сякаш се беше върнал повече от петстотин години назад и обикаляше разноцветните османски палатки, пръснати из Царската ливада, да търси убиеца на мощния султан. А може и да си представяше как ще влезе в султанската шатра да разпита присъстващите на инцидента.

– Значи е имало двама доктори… – измърмори. – Те са най-подозрителни.

– Да, двама лекари… Единият от които може би преднамерено е убил Завоевателя. А може и двамата да са невинни и да са се мъчили да спасят султана…

Очите му, проблясващи замислено през примижалите клепачи, изведнъж се вторачиха.

– А може би и двамата са участвали в заговора. Защо не? Не е ли възможно убийците да са подкупили и двамата за по-сигурно?

Заинтригуваният поглед на главния комисар на криминалния отдел… Дали може да се отрече, не. Защото слуховете си противоречаха, всеки можеше да коментира каквото си иска, но истината беше една-единствена: Завоевателя също като баща си Мурад II беше починал съвсем неочаквано.

– Наистина и двамата лекари може да са участвали в заговор – отговорих, но не се въздържах да изкажа съмненията си. – Естествено, ако е било отравяне…

Май се намуси, дали вероятността за липса на престъпление не го притесни?

– Но защо да умира мъж на четирийсет и девет години, особено ако се чувства достатъчно здрав, та да тръгне на поход?

– От подаграта…

Май му направи впечатление същото противоречие като на Завоевателя в съня ми.

– Че от подагра не се умира!

Леко поклатих глава.

– Определено сте прав, но проблемът е в това, че преди повече от петстотин години не е имало цепещи косъма на две криминалисти като вашата комисар Зейнеп.

– И затова никой не се е усъмнил – довърши мисълта ми.

С голямо удоволствие му посочих грешката.

– Напротив, почти всички са смятали, че Завоевателя е отровен. Всеки обаче си е имал различен кандидат-убиец. Еничарите са обвинили великия везир… Нали казах, че са се разбунтували… Но нека караме поред. Когато падишахът издъхнал, великият везир Мехмед паша решил да скрие това от войската и народа. Но първо предприел крачка към предотвратяване на управленската криза и гарантиране спокойствието в държавата. Изпратил двама вестоносци при двамата сина на Завоевателя.

– При Баязид II и Джем султан…

– Да, при Баязид II в Амася и при Джем султан в Караман… Тъй като падишахът бил мъртъв, щяла да започне кървава борба за трона, водеща до братоубийство. Щял да спечели по-бързият и по-силният. Един вид тронно рали. Великият везир Мехмед паша държал на Джем, твърди се, че султан Мехмед Завоевателя също предпочитал по-малкия син и не харесвал Баязид. Според легендата точно заради това преданият на Завоевателя велик везир изпратил първо трима конници при Джем. Но и тримата вестоносци попаднали в клопката на еничарския военачалник Синан паша и били убити. А вестоносецът Кеклик Мустафа, изпратен при Баязид II, стигнал в Амасия след неколкодневно пътуване и предал новината за смъртта на падишаха на големия принц.