Открадни си свят [bg]

Саския разговаряше с Кени, сочейки с отвращение суровото месо в неговата купичка.

— Това ли е всичко, което имате? На скорпиона се бяха запасили с неща, дето не сме вкусвали от години. А какво оборудване само! Но трябва да внимавате — обърна се тя към Табита. — Не бива да пипате нищо, преди да го е огледала Кстаска.

Джут почувства, че й се свива сърцето. Разяждащата ревност беше изчезнала в мига, когато я бе докоснала крехката ръка на акробатката.

— Отведете я — произнесе тя, малко по-остро, отколкото й се искаше. — Дайте й нещо да яде. Къде е комисарят? Той искаше да разговаря с нея.

— Вие също трябва да хапнете нещо — намеси се сестрата.

— По-късно — завъртя глава Табита. Едва сега си спомни мъжа с книгата. Беше я нарекъл някак… гадно, И други са я обиждали, но не като него. — Извини ме, задето не можах да се погрижа за теб — рече тя на Саския. — Май не ме бива да се грижа за никого — виж какво стана с Алис, с „Изобилие“…

Гласът й потрепери. Болеше я цялото тяло. Кожата на обръснатото й теме я сърбеше.

— Дори за себе си… — довърши тя.

Саския се надигна и тръгна към вратата, следвана от Кени.

— По-късно ще се видим — обеща й капитан Джут.

В стаята изведнъж стана необичайно тихо. Сестрата се наведе и изтри сълзите от очите на Табита.

Капитан Джут мислеше за нещо, за което се бе сещала и друг път. Хората са като планети. Насочваш се към някоя, но допускаш микроскопична грешка, която дори не забелязваш, и в края на краищата се озоваваш на стотици и хиляди километри от нея. Чудно е, че въобще някога стигаш.