Истинската история за носа на Пинокио [bg]

— Всичко е наред — каза Омар. Пристъпи от тъмнината, в която той очевидно трябва да беше стоял през цялото време, защото Ара не беше чул дори звук от него.

— Всичко е наред — повтори Омар и се усмихна по същия начин, по който винаги се усмихваше.

— Гледай мен, не гледай него, аз ще оправя това тук. Можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Омар и го хвана внимателно за ръката.

— Та той е мъртъв — изрева Ара и отстъпи настрана, защото вече беше стъпил в локвата кръв на пода, която растеше толкова бързо, че той можеше да забележи увеличаването ѝ. Видя как белият килим съвсем почервеня, а също така усети, че кръвта очевидно имаше мирис.

— Това тук ще го оправя — каза Омар. След това той хвана ръката на Ара малко по-здраво този път и го погледна право в очите.

— Слушай ме сега. Слушай Омар, най-добрия ти приятел. Ще оправя всичко тук. Ти мисли само за пътуването си. След шест часа ще седиш в самолета. Всичко останало е история.

„Какво, по дяволите, говори той?“, недоумяваше Ара.

— Какво, по дяволите, говориш? Какво скапано пътуване? След всичко това тук — изкрещя Ара и посочи човека, който лежеше на пода. „Най-после, най-после поне мога да говоря“, помисли си той.

Омар само му се усмихваше, същата топла усмивка, в която този път се четеше мъничко укор, все едно се опитваше да вразумява твърдоглаво дете.

— Ще имаш много приятно пътуване, Ара — каза Омар. — Приятно пътуване, приятелю — повтори той, потупа го по рамото, усмихна се със същата топла усмивка, вдигна пистолета и застреля своя най-добър приятел от училище право в главата.