Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Антонио и Франциско, шпионите на инквизицията!
— Те са приятели на Горо! — извика негърът въодушевен. — Горо ще отиде да им помогне, ще улесни тяхната работа и ще докаже на Нейно Величество, че Горо не е говедо! Нека Нейно Величество даде своята заповед Горо ще служи!
— Вярвам, че знаеш да проследиш една диря? — каза дожесата.
— Нейно Величество се съмнява, че Марино е жив — подзе той. — Трябва да се установи преди всичко дали той е в Тулон, на галерите!
— Обещаваш ли да побързаш?
— Горо чака с нетърпение желанието на Нейно Величество! Горо ще замине още тази нощ за далечно пътешествие.
— Купувай по пътя конете, които ти трябват. Ще заплатя десеторно разноските ти!
— Благодаря, много благодаря — отговори Горо. — Мъдро е да служиш на първенците на една държава. Те плащат добре за вършените услуги. Нейно Величество може да има пълно доверие в Горо — каза негърът.
При тия думи той се поклони ниско и излезе бързо от апартамента.
— Ако е жив още! — въздъхна дожесата, — ако думите на Горо се осъществят! Ще бъда способна да изтровя цяла Венеция, за да го притежавам…
2. Шпионите на инквизицията
Анунциата, която отчаяно вика след екипажа, в който бе забелязала своя годеник, като компаньон на хубавата римлянка, остана неподвижна на мястото си, неспособна да вземе някакво решение.
Марино бе забравил Анунциата, чиято любов я бе докарала чак в Рим.
Старата просякиня я изтегли от мъчителното й вцепенение и я хвана под ръка, за да напуснат Корзо и да избягат от шпионите, които бе забелязала отдалеч.
— Видяхте ли Марино? — попита Анунциата.
— Това не беше той. Народът акламираше граф Санта Рока, мое съкровище — отговори старата жена.
— Тогава Марино е станал граф. Заклевам ви се — каза енергично Анунциата, — че го познах. Ако моите очи са ме измамили, моето сърце не може да ме излъже!
— Това е чудно, твърде чудно — промълви старата просякиня. — Коя ли може да бъде тази знатна дама? Къде можем да намерим Марино и да му говорим?
— Уви! — въздъхна тъжно Анунциата.
— Почакай! — каза Луала. — Ние скоро ще се успокоим. При тия думи тя се обърна към двама папски лакеи, които се разхождаха заедно с две жени, и които бяха аплодирали при минаването на колата.
— Една дума сеньори — ги запита тя смело, — само една дума! Кой е този, когото акламирахте?
— Вижда се, че пристигате от далеч — отговори иронично един от двамата мъже. — Това е граф Санта Рока, баснословно богат сеньор, който подпомага пострадалия народ и поради това е станал любимец на папата!
— Какво казвате? — отвърна Луала, а Анунциата бе сключила ръцете си и жадно слушаше. — А коя е красивата дама, седнала в колата до графа? — попита просякинята.
— Това е синьората Мадлена Боргез. Племенницата на папата — беше отговорът.
— Племенницата на папата! — отговори, смеейки се старата просякиня. — Я гледай, какво нещо!
— Сеньоритата е достойна за графа — подзе човекът, — понеже, като него, е справедлива и добра и помага на бедните.
Анунциата побледня и потрепери при тия думи.
— О, толкова скоро да бъдат заедно? — запита старицата, хващайки Анунциата за ръката. — Това може би е приятелство или едно висше уважение.
Слугата от Ватикана отправи върху просякинята един въпросителен поглед, като че ли си мислеше, че се касае за някоя шега.
— Той даже вече живее в палата Боргез — каза той, отдалечавайки се със своя другар.
— Сега ние знаем всичко, каквото ни трябваше — промърмори старицата, оставайки за момент на мястото си.
През това време Анунциата, обзета от дълбока скръб, скри лице в ръцете си и заплака.
— Успокой се, мое дете, не се натъжавай — й каза Луала. — Още нищо не е загубено. Не трябва да се вярва всичко, което казват хората. Кой знае как твоят Марино се е заплел с римската аристократка? Да тръгнем бързо по тази тясна улица и да се завърнем в хана.
Анунциата не изпълни веднага съвета на Луала. Тя поиска още веднъж да погледне великодушния изглед на Корзо, надявайки се да види тоя, който бе изчезнал за дълго време от нейните очи.
— Света Богородице! — произнесе тя внезапно с полузадушен вик, — имай милост! Шпионите ни забелязаха. Виждам Антонио да ни показва с пръст на своя другар.
Старата просякиня хвърли поглед към направлението, което й сочеше Анунциата.
— Да бягаме — каза тя, — бързо да бягаме. Те не могат да ни последват. Тълпата ни дели от тях и им пречи да напреднат.