Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Момичето изглеждаше уплашено.
— Е, ваше благородие — каза Алиена, — Ранулф покорно ви моли да му кажете волята си.
Елизабет я погледна.
— Просто му кажи какво искаш — подкани я Алиена окуражително. — Той е длъжен да изпълни волята ти.
Поведението й окуражи Елизабет. Тя си пое дълбоко дъх и рече:
— Ще си починем тук. Иди и се погрижи за конете, Ранулф.
Той измърмори примирено и излезе.
Елизабет го проследи с невярващ поглед.
— Тоя ще тегли една майна на тая работа — изтърси коларят й.
Свещеникът се намръщи на вулгарността му.
— Сигурен съм, че ще си е съвсем обикновен дъжд — каза той превзето. Алиена неволно се изсмя, а Елизабет също се присъедини. Имаше чувството, че момичето не се смее често.
Дъждът забарабани шумно и тя погледна през отворената врата. Църквата бе само на няколко крачки от къщата, но дъждът вече я скриваше. Щеше да е истински порой.
Обърна се към коларя си.
— Прибра ли колата на сухо?
Мъжът кимна.
— С животните.
— Добре. Не искам да ми се степа преждата.
Ранулф се върна, целият вир-вода.
Блесна мълния, последвана от глух продължителен тътен.
— Това няма да е добре за зърното — отрони тъжно свещеникът.
Беше прав. Трябваха им поне три седмици топло слънчево време.
Последва нова мълния и още по-дълъг грохот, и поривът на вятъра разтресе малката дървена къща. На главата на Алиена закапа студена вода. Погледна нагоре и видя, че сламеният покрив пропуска. Премести стола си настрана. Дъждът навяваше и през вратата, но май никой не искаше да стане и да я затвори. Тя самата предпочете да гледа бурята, а другите изглежда изпитваха същото.
Погледна към Елизабет. Момичето беше пребледняло. Алиена я прегърна през рамо. Трепереше, въпреки че не беше студено. Алиена я гушна до себе си.
— Страх ме е — прошепна Елизабет.
— Само една буря е — каза Алиена.
Отвън стана много тъмно. Помисли си, че наближава време за вечеря, но се сети, че още не беше обядвала: беше едва обед. Стана и отиде до вратата. Небето беше сиво като желязо. Не помнеше да е виждала такова странно време посред лято. Вятърът духаше силно, а постелката, изтръгнатият храст, дървената паница и празното буре, които се разлетяха около вратата, бяха осветени от нова мълния.
Върна се намръщена и седна. Започваше леко да се притеснява. Къщата отново се разтресе. Централната греда, която крепеше ръба на покрива, затрепери. Това трябваше да е една от по-здравите къщи в селото, помисли си Алиена, а щом тя едва издържаше, някои по-бедни домове имаше опасност да се срутят. Погледна свещеника.
— Ако стане по-зле, може би трябва да съберем селяните и всички да се подслонят в църквата.
— Не излизам навън в тая буря — отвърна свещеникът и се изсмя късо.
Алиена го зяпна невярващо.
— Но те са стадото ти. Ти си им пастирът.
Свещеникът я погледна нагло.
— Отчитам се пред епископа на Кингсбридж, не на теб и няма да се правя на глупак, само защото ти си ми казала.
— Поне прибери орния впряг на сушина — предложи Алиена.
Най-ценното притежание на село като това беше впрягът от осем вола, който теглеше плуга. Без тези животни селяните не можеха да обработват земята си. Никой отделен селянин не можеше да си позволи да си има свой орен впряг — беше общинска собственост. Свещеникът трябваше да цени впряга, защото благополучието му също зависеше от него.
— Нямаме орен впряг — отвърна й той.
Алиена се озадачи.
— Защо?
— Трябваше да продадем четири от воловете, за да си платим рентата. Другите убихме за месо през зимата.
Това обясняваше полузасетите ниви, досети се тя. Бяха могли да изорат само по-рохкавата почва с конска сила за теглене на плуга. Случката я ядоса. От страна на Уилям беше не само коравосърдечно, но и глупаво да принуди тези хора да си продадат орния впряг, защото така и тази година трудно щяха да си платят рентата, дори времето да се окажеше хубаво. Идеше й да го хване за врата и да го удуши.
Нов силен порив разтресе дървената рамка на къщата. Изведнъж едната страна на покрива сякаш се раздвижи. След това се надигна на педя, откъсна се от стената и през зейналия отвор Алиена видя почернялото небе и нова назъбена мълния. Скочи на крака, щом вятърът затихна и сламеният покрив се смъкна отново на подпорите си. Това вече ставаше опасно. Изправи се и извика на свещеника, за да надмогне шума на бурята:
— Иди поне да отвориш вратата на църквата!
Най-после той се подчини, макар и с голяма неохота. Извади ключ от скрина в ъгъла, загърна се в наметалото си, излезе и се скри в дъжда. Алиена се разпореди на другите: