Устоите на Земята (Част втора)

Службата започна. Олтарът бе поставен в близкия край на канцела с монасите зад него, тъй че мястото под купола и двата трансепта оставаха свободни за миряните, но въпреки това тълпата преливаше в недостроения храм. Уилям се запровира напред, както бе в правата му и застана близо до олтара с другите благородници на графството, които му закимаха и си зашепнаха.

Изрисуваният дъсчен таван на стария канцел не се съчетаваше с високата източна арка на пространството под купола и беше ясно, че строителят възнамерява след време да събори канцела и да го пресъгради, за да съответства на новия план.

Малко след като тази мисъл пробяга в ума му, погледът на Уилям се спря на въпросния строител, Джак Джаксън. Беше красив дяволът, с буйна като грива рижа коса и носеше тъмночервена туника, извезана на пеша и ревера, досущ като благородник. Изглеждаше доста доволен от себе си, безспорно заради това, че бе построил трансептите толкова бързо и всички бяха смаяни от замисъла му. Държеше за ръката момче на около девет години, което изглеждаше досущ като него. Стъписан Уилям осъзна, че това трябваше да е дете на Алиена и го жегна завист. След малко видя самата Алиена. Стоеше малко зад Джак и встрани, с лека усмивка на гордост на лицето. Сърцето на Уилям подскочи: беше също толкова хубава като всякога. Елизабет до него бе жалък сурогат, бледо подражание на истинската Алиена от плът и кръв. В прегръдката си тя държеше малко момиче на около седем години и той си спомни, че бе имала второ дете от Джак, макар да не бяха венчани.

Вгледа се в Алиена по-внимателно. Всъщност не беше толкова хубава като някога: имаше бръчици около очите, а зад гордата усмивка се долавяше тъга. След всички тези години все още не можеше да се омъжи за Джак, разбира се, помисли си Уилям със задоволство: епископ Уейлрън беше спазил обещанието си и постоянно възпрепятстваше разтрогването на брака й. Тази мисъл често пъти му носеше утеха.

Чак сега Уилям разбра, че при олтара стоеше Уейлрън, вдигнал над главата си нафората, за да могат да я видят всички. Стотиците хора паднаха на колене. Хлябът в този момент се превръщаше в Христос, преображение, което будеше в Уилям благоговеен трепет, макар и да нямаше никаква представа какво точно включва това.

Съсредоточи се за известно време над службата, загледан в тайнствените действия на свещениците, заслушан в безсмислените латински фрази и мърморещ познатите откъси от молитствените ответи. Замайването, което го бе обзело в последния ден се задържа, а новата магическа църква със слънчевата светлина, танцуваща по невероятните й колони, само подсили усещането, че е попаднал в сън.

Службата приключваше. Епископ Уейлрън се обърна, за да заговори на паството.

— Сега ще се помолим за душата на графиня Реган Хамли, майката на граф Уилям Шайринг, която почина в петък вечерта.

Хората се разшумяха щом чуха вестта, но Уилям беше зяпнал с ужас в епископа. Беше осъзнал най-сетне какво се беше опитвала да му каже тя, докато издъхваше. Беше го молила за свещеника… но Уилям не беше пратил да го повикат. Беше гледал как гасне, видял беше как очите й се затварят, чул беше как спря дъха й и я беше оставил да умре неизповядана. Как бе могъл да направи такова нещо? От петък през нощта душата й обитаваше в ада и понасяше страданията, които многократно му бе описвала толкова живописно, без молитви, които да я облекчат! Сърцето му бе натежало от чувството за вина дотолкова, че като че ли усети как се забавя и за миг си помисли, че той също ще умре. Как бе могъл да я остави да чезне в онова ужасно място, с душата й изтерзана като обезобразеното от циреите лице и копнееща за райския покой?