Търговецът

Той беше висок и слаб, с руса чуплива коса и наситеносини очи, а Чарли бе най-малко половин педя по-нисък от него, с тъмна права коса и кафяви очи - застанеха ли един от друг, се различаваха както земята от небето, и знаех, че рано или късно момчето ще забележи това. За капак и аз съм мургава. Разликата щеше да бъде смешна, ако последиците не бяха толкова тежки. Въпреки това Даниъл никога не е правил на въпрос, че няма нищо общо с Чарли и като външност, и като характер.

Още от самото начало Чарли настояваше да кажем на момчето истината за Гай, но аз го убедих да поизчака, докато Даниъл порасне, за да е в състояние да разбере за какво става въпрос. После обаче Гай почина от туберкулоза и ние вече не виждахме смисъл да обременяваме Даниъл с миналото.

По-късно, след доста години на терзания, през които Чарли ме убеждаваше да кажем на момчето всичко, аз най-сетне склоних. Една седмица преди да замине с кораб за Америка, му звъннах по телефона в колежа „Тринити“ и попитах дали е съгласен да го откарам до Саутхамптън - така поне щях да знам, че в продължение на няколко часа няма да ни прекъсват. Подметнах, че смятам да обсъдим нещо важно.

Тръгнах за Кеймбридж малко по-рано, така че имаше време да помогна на Даниъл да си стегне багажа. В единайсет вече бяхме на шосе номер десет. Първия час си бъбрехме безгрижно за работата на сина ми в Кеймбридж: прекалено много студенти, почти не оставало време за научна дейност, но веднага щом заговорихме за трудностите с жилищните сгради, разбрах, че точно сега се е отворил случай да кажа на Даниъл кой е истинският му баща. После най-неочаквано той смени темата и аз се уплаших. Честно ви казвам, бях готова да подхвана още тогава този въпрос, но мигът бе отлетял.

Докато Даниъл беше в Щатите, бяхме много покрусени от смъртта на майка ми и притеснени от госпожа Трентам и аз си помислих, че съм пропиляла златна възможност да бъда откровена със своя син. Помолих Чарли никога повече да не говорим за това. Имам прекрасен съпруг. Каза ми, че греша и че Даниъл е достатъчно зрял, за да преглътне истината, но се съгласи, че трябва сама да си реша. Не отвори повече дума за това.

Когато Даниъл си дойде от Щатите, отново отидох в Саутхамптън, за да го посрещна. Не знам защо, но ми се стори променен. Като начало изглеждаше различен, някак по-самоуверен, и още щом ме видя, ме притисна толкова силно в обятията си, че ме смая. Докато се връщахме в Лондон, си говорехме за престоя му в Щатите, където очевидно му беше харесало, и без да влизам в подробности, му съобщих какво става с молбата за строеж на Челси Терас, която сме подали. Даниъл не прояви особен интерес, но да ви призная, след като и двамата с Чарли осъзнахме, че момчето е родено за научно поприще, мъжът ми никога не го е занимавал с всекидневните дела в „Тръмпър“.

Преди да се върне в Кеймбридж, Даниъл прекара следващите няколко седмици с нас и дори Чарли, който не е от най-наблюдателните, забеляза колко много се е променил. Беше все така вглъбен и спокоен, дори потаен, но се държеше с нас далеч по-сърдечно и аз започнах да се питам дали, докато е бил в чужбина, не се е запознал с някое момиче. Много се надявах да е така, но ако не броим случайните недодялани подмятания, Даниъл не споменаваше нищо такова. На мен обаче ми се искаше да се ожени за американка. Почти не водеше вкъщи момичета и си умираше от срам, когато го запознавахме с дъщерите на наши приятели. Изчезваше вдън земя, ако се появеше Клариса Уилтшир, което напоследък се случваше твърде често, понеже през лятната ваканция и двамата близнаци, които следваха в Бристълския университет, работеха в галерията на Челси Терас номер едно.