Катерина де Медичи [bg]

Таване влезе вътре, а аз и Едуар се отдръпнахме назад, извън полезрението на краля. Зърнах Шарл, докато с Таване прекосяваха коридора. Видях как старият маршал отваря вратата на кабинета и му прошепва нещо. Той спря пред прага и извика уплашено.

– Божичко! Не ми казвайте, че е мъртъв!

Таване замърмори успокоително, кралят влезе вътре и маршалът затвори вратата. С Едуар се шмугнахме бързо в коридора, без да поглеждаме към лостовия, и застанахме пред вратата като гузни съзаклятници – каквито бяхме всъщност. Наострих слух, но долових единствено отмерения дълбок глас на Таване.

Внезапно го прекъсна остър крясък и гневна ругатня. Едуар веднага отпрати стражаря. В същия момент нещо твърдо и тежко се блъсна в стената на кабинета. Едуар понечи да отвори вратата, но аз го възпрях. Шарл не би дръзнал да удари маршала, а и старият воин несъмнено щеше да се справи с изблика му.

Знаех точно кой пасаж от писмото на Навара е предизвикало необузданата реакция: Раняването на Колини усложнява положението, но и аз спечелих доверието на краля и лесно ще го уловя в капана, а падне ли в него, ще го убедя да абдикира. Без майка си и брат си той е безпомощен.

Последва сърцераздирателно хлипане, кашляне и накрая – едва доловимо ридание. Най-сетне кимнах на Едуар и двамата влязохме тихо.

Таване стоеше пред писалището на краля – тъмна течна ивица прорязваше гърдите и раменете на златистия му жакет. Бършеше лице с кърпичка; погледна ме – въртейки диво сляпото си око – смъкна кърпичката и разкри кафяво петно върху изрядно избръснатата си брадичка. Стената зад него бе оплискана със същата тъмнокафява течност; върху пода лежеше преобърната сребърна мастилница и капеше върху килима.

Шарл не се виждаше, но иззад писалището долиташе тихо хлипане. Заобиколих го бързо и намерих сина си, сгушен под него да се люлее бавно напред-назад. Блъснах стола настрани и коленичих до краля.

– Лъжи – простена той и ме изгледа злостно; по страните му продължаваха да се стичат сълзи. – Искате да разбиете сърцето ми с лъжи.

– Ваше Величество – подхванах спокойно, но страданието му и ужасът от това, което се налагаше да направя, ме сломиха; закрих лице с длани и заплаках. За няколко секунди се поддадох на чувствата. Едуар и Таване ме наблюдаваха, притихнали.

Най-сетне си поех дъх и погледнах към горкия Шарл.

– Ужасно е, Ваше Величество – признах напълно искрено. – И аз изпитвам болка, че нося толкова страшна новина. Нямаше как обаче да ви я спестим, защото залогът е твърде голям.