Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Все още не бях споменавала пред Чарли за дългото пътуване и се тревожех какво да му кажа, докато дискусията между Едуард и Карлайл продължаваше. Как да му стоваря новините най-подходящо?
Загледах се в Ренесме, докато вътрешно разисквах въпроса. Сега тя се бе свила на дивана, дишането и бе забавено в дълбокия й сън заплетените й къдрици се спускаха необуздано около лицето й. Обикновено Едуард и аз я отнасяхме обратно в къщурката ни, за да я оставим в леглото и, но тази вечер се замотахме със семейството, той и Карлайл бяха потънали в тяхното заседание, кроящи планове.
Същевременно Емет и Джаспър повече се вълнуваха от плановете за възможностите за ловуване. Амазонка предлагаше промяна от типичната ни плячка. Ягуари и пантери, примерно. На Емет му хрумна, че иска да се бори с анаконда. Есме и Розали планираха какво щяха да опаковат. Джейкъб беше далеч от глутницата на Сам, нареждаше собствените си неща за отсъствието си.
Алис се движеше бавно — за нея самата — около голямата стая, ненужно почиствайки вече безупречната площ, оправяйки перфектно закачените венци на Есме. В момента тя разместваше поставените на бюфета вази. Можех да видя от начина, по който лицето и се менеше — съзнаващо, след това празно, отново съзнаващо — че тя търсеше из бъдещето. Предположих, че тя се опитваше да види през слепите петна, които Джейкъб и Ренесме правеха във виденията й, какво ни очакваше в Южна Америка, докато Джаспър не каза:
— Не мисли повече по този въпрос, Алис; тя не ни засяга — и облак от спокойствие се промъкна тихо и незабелязано през стаята. Сигурно Алис отново се е тревожила за Ирина. Тя се изплези на Джаспър и повдигна една кристална ваза пълна с бели и червени рози и тръгна към кухнята. Имаше само леко загатване на увехналост в едно от белите цветя, но изглежда Алис се стремеше към абсолютното съвършенство, като отвличане на вниманието от липсата на видения тази вечер.
Отново поглеждайки към Ренесме, не забелязах кога вазата се е изплъзнала от пръстите на Алис. Само чух свистенето във въздуха, който свиреше, минавайки покрай кристала, очите ми проблеснаха, когато вазата се разтроши на десет хиляди диамантени късчета срещу бордюра на мраморния кухненски под.
Стояхме напълно неподвижно, когато кристалните парченца подскочиха и се пръснаха във всяка посока с немузикално подрънкване, очите ни бяха вкопчени в гърба на Алис.
Първата ми нелогична мисъл бе, че Алис се шегува с нас. Защото нямаше начин тя наистина да изпусне вазата без да иска. Аз самата можех да се стрелна през стаята, за да хвана вазата без проблем, ако не допусках, че тя ще я улови. И на първо място — как въобще би и се изплъзнала от пръстите? Нейните съвършено сигурни пръсти…
Никога не съм виждала вампир да изпуска нещо случайно. Никога.
И тогава Алис ни погледна, завъртайки се с толкова бързо движение, че то въобще не съществуваше.
Очите й бяха наполовина тук, наполовина потънали в бъдещето, широки, ококорени, изпълвайки слабичкото й лице, изглеждаха сякаш го препълваха. Да гледаш в очите й беше така, сякаш гледаш от вътрешността на гроб. Бях зарината от ужаса, отчаянието и агонията в погледа й.
Чух ахването на Едуард; беше отчаян, наполовина задавен звук.
— Какво? — изръмжа Джаспър, скачайки до нея с мъгливо движение, смачквайки начупения кристал под краката си. Хвана раменете й и рязко я раздруса. Тя изглежда се стресна в ръцете му.
— Какво има, Алис?
Емет се мръдна в периферното ми зрение, зъбите му бяха оголени, докато очите му се стрелнаха през прозореца, очаквайки атака. Есме, Карлайл и Роуз мълчаха замръзнали, също като мен.
Джаспър отново разтресе Алис:
— Какво е то?
— Те идват за нас — казаха Алис и Едуард едновременно, напълно синхронизирани. — Всичките.
Тишина.
За първи път аз разбрах най-бързо — защото нещо в техните думи освободи моето собствено видение. Беше просто далечен спомен на сън — слаб, прозрачен, смътен сякаш се взирах през дебела мъгла… В главата си видях щрихите на черен напредващ призрак от моя наполовина забравен човешки кошмар. Не можех да забележа блясъка в рубинено червените им очи в мъглявата картина или пък блясъка на техните остри, мокри зъби, но знаех къде трябваше да го има…
По-силно от спомена, пред погледа ми се появи чувството — внезапната нужда да предпазя безценното нещо зад мен.
Исках да сграбча Ренесме в ръцете си, да я скрия зад кожата и косата ми, да я направя невидима. Но дори не можех да се обърна, за да я погледна. Чувствах се не като камък, а като лед. За първи път, откакто се преродих, ми стана студено.