Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Заемам се — каза Джейкъб, когато аз се наведох да я последвам. Той свали тениската си, докато побягна след нея към гората, вече треперещ. — Не се зачита, ако мамиш — подвикна той след Ренесме.
Аз се усмихнах на листата, които те оставиха да се развяват след тях, клатейки глава. Понякога Джейкъб беше по-голямо дете от Ренесме.
Аз се спрях, давайки няколко минути преднина на моите ловци. Щях много лесно да ги проследя, а и Ренесме много обичаше да ме изненадва с големината на плячката си.
Отново се усмихнах.
Тясната полянка беше много тиха, много празна. Прехвърчащият сняг намаляваше над мен, почти изчезнал. Алис беше видяла, че няма да се задържи много седмици.
Обикновено с Едуард идвахме заедно на тези ловни екскурзии. Но Едуард беше с Карлайл днес, планирайки пътуването до Рио, говорейки зад гърба на Джейкъб… Намръщих се. Когато се върнех, щях да заема страната на Джейкъб. Той би трябвало да дойде с нас. Той беше заинтересован от това, колкото и всеки един от нас — целият му живот беше на карта, както и моят.
Докато мислите ми бяха загубени из близкото бъдеще, очите ми обходиха планината, както обикновено, търсейки плячка, търсейки опасност. Не мислех затова; подтикът беше автоматичен. Или може би имаше причина за разглеждането ми, някакъв малък спусък, който острите ми сетива са уловили, преди да го осъзная.
Докато очите ми прелитаха над върхът на отдалечена скала, стояща в синьо-сиво на фона на зелено — черната гора, сребърен отблясък — или може би беше златен? — прикова вниманието ми. Погледът ми се съсредоточи върху цвета, който не би трябвало да е там, толкова надалеч в леката мъгла, че дори орел не би могъл да го различи. Аз се зазяпах.
Тя също се беше зазяпала. Това, че бе вампир, беше очевидно. Кожата й бе мраморно бяла, с устройство, хиляди пъти по-гладко от човешката кожа. Дори под облаците, тя хвърляше леки отблясъци. Ако кожата й не я бе издала, неподвижността й би го направила. Само вампирите и статуите могат да бъдат толкова неподвижни.
Косата й беше много светло руса, почти сребриста. Това е бил отблясъка, който бе привлякъл вниманието ми. Стоеше права като по конец, с рязък край при брадичката й, разделена по равно по средата.
Беше ми непозната. Бях абсолютно убедена, че никога преди не съм я виждала, дори като човек. Никое от лицата в мътните ми спомени не беше същото като това.
Но я познах на мига по тъмно златистите й очи. Ирина бе решила все пак да дойде.
За един момент аз я гледах и тя също ме гледаше. Чудех се дали тя също веднага ще се сети коя съм аз. Аз полувдигнах ръката си, за да помахам, но устната й се изви съвсем малко, придавайки на лицето й внезапна враждебност.
Чух победният вик на Ренесме, чух воя на Джейкъб в отговор на нейния и видях как лицето на Ирина потрепна рефлексивно към звука, когато той отекна при нея след няколко секунди. Погледът й се отклони леко надясно и аз знаех какво виждаше тя. Огромен червеникавокафяв върколак, вероятно този, който бе убил Лорън. Колко ли дълго ни е наблюдавала? Достатъчно дълго, за да види привързаността ни от преди малко, сигурна бях. Лицето й се сви от болка.
Инстинктивно, аз отворих ръцете си пред себе си в извинителен жест. Тя отново се обърна към мен и устната й се изви над зъбите й. Челюстта й се отключи, докато тя ръмжеше. Когато слабият звук достигна до мен, тя вече се бе обърнала и изчезнала в гората.
— По дяволите! — Изпъшках аз.
Спринтирах в гората след Ренесме и Джейкъб, не исках да ги изпускам от поглед. Не знаех в какво посока и поела Ирина или точно колко бясна беше тя в момента. Отмъщението беше обща фикс идея сред вампирите, една, която не беше лесно да се потисне. Бягайки с пълна скорост, ми отне само две секунди да ги достигна.
— Моят е по-голям. — Чух да настоява Ренесме, когато нахлух сред гъстите трънливи храсти в малкото отворено пространство, където те стояха.
Ушите на Джейкъб се сплескаха, когато видя изражението ми; той се наведе напред, разкривайки зъбите си — муцуната му беше оплискана с кръвта от плячката му. Очите му обходиха гората. Можех да чуя ръмженето, което се зараждаше в гърлото му.
Ренесме беше нащрек, колкото и Джейкъб. Изоставяйки мъртвия елен в краката си, тя скочи в очакващите ми обятия, притискайки любопитните си ръчички към бузите ми.
— Преувеличавам — уверих ги бързо. — Всичко е наред, мисля. Чакайте.
Аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране. Едуард отговори на първото звънене. Джейкъб и Ренесме слушаха внимателно от моята страна на разговора, докато разказвах случката на Едуард.