Махалото на Фуко

— Но срещата във Франция е за 1584 година. И по-точно за нощта срещу празника на Свети Йоан, 23 юни, каза Белбо.

— Точно така. Но доколкото си спомням, реформата не е влязла в сила навсякъде по едно и също време. Измъкнах от шкафа вечния календар.

— Ето, реформата е била провъзгласена в 1582 година и се премахват дните от 5-и до 14-и октомври, но това важи само за папата. Франция възприема реформата през 1583-та и премахва дните от 10-и до 19-и декември. В Германия става разцепление и католическите области приемат реформата в 1584-та както в Бохемия. Докато протестантските я приемат в 1775-а, разбирате ли, почти двеста години по-късно. Да не говорим за България, това не бива да се забравя, която я приема едва в 1917 година279. Сега да видим Англия… Приема реформата в 1752-ра! Естествено, от омраза към папистите англиканите също упорствуват два века. Сега разбирате ли какво е станало? Франция зачерква десет дена в края на осемдесет и трета и през юни 1584-та всички са свикнали с новото. Но когато във Франция е 23 юни 1584-та, в Англия са още на 13 юни и можем да си представим, че един англичанин, макар и Тамплиер, особено в онези времена на бавна информация, не е могъл да държи сметка за разликата. То и движението им до днес е наопаки и не щат и да знаят за метрическата система… И така, англичаните се явяват в Убежището на техния 23 юни, който за французите е вече 3 юли. Сега представете си, че срещата е трябвало да се осъществи не с тръбни звуци, а скришом, в определено кътче и в точен час. Французите се явяват на мястото на 23 юни, чакат ден, чакат два, три, седмица и си отиват, решавайки, че нещо се е случило. Може би се отказват, загубили надежда, точно в навечерието на 2 юли. Англичаните довтасват на 3 юли и не намират никого. И те чакат осем дни, но напразно. В този момент връзката между двамата Велики Магистри се е скъсала.

— Гениално! — възкликна Белбо. Точно така е било. Но защо започват да действуват германците, а не англичаните?

Поисках още един ден отсрочка, порових се в моята картотека и се върнах в редакцията, сияещ от гордост. Бях открил една следа, привидно незначителна, но така работи Сам Спейд. Нищо не пренебрегва неговият ястребов поглед. Към 1584-та Джон Дий, магьосник и кабалист, астролог на английската кралица, е натоварен да изучи реформата на Юлианския календар!

— Англичаните срещнали португалците през 1464-та. Изглежда, че след тази дата Британските острови са залети от кабалистична треска. Работят над наученото, готвейки се за следващата среща. Джон Дий е главатарят на това магическо и херметическо възраждане. Притежава лична библиотека от 4000 тома, която, изглежда, му набавят Тамплиерите от Провенс. Неговата „Монада на Тайнописа“ вероятно е създадена под прякото влияние на библията на алхимиците „Смарагдовата плоча“. И какво прави този Джон Дий след 1584-та? Чете „Стеганографията“ на Тритемий! И то в ръкопис. Защото тя ще излезе от печат за първи път едва в началото на XVII век. Велик Магистър на английското ядро, претърпял неуспеха на несъстоялата се среща, Дий иска да открие какво се е случило, къде е грешката. И тъй като е и добър астроном, плясва се по челото и казва: ама че съм идиот! И заляга да учи Григорианската реформа, за да види как да оправи грешката, като за това получава нарочна стипендия от Елизабет. Скоро разбира, че е закъснял. Не знае с кого да установи връзка във Франция, но има контакти в Средна Европа. Прага на Рудолф II е истинска алхимическа лаборатория и наистина точно през тези години Дий отива в този град и се среща с Кунрат, автора на „Амфитеатър на вечното знание“, чиито алегорични рисунки ще вдъхновят както Андрее, така и розенкройцерските манифести. С кого се свързва Дий? Не зная. Съсипан от угризения на съвестта, задето е извършил непоправима грешка, той умира в 1608 година. Нищо страшно, защото в Лондон се мярка един друг приятел, за когото вече почти със сигурност се знае, че е бил Розенкройцер, и който говори за Розенкройцерите в своята „Нова Атлантида“. Става дума, разбира се, за Бейкън.