Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Утре ще си патиш — предупреди я мъжът й. Джак подхождаше по-спокойно към всичките питиета, макар че вече бе надхвърлил нормалната си вечерна граница, тоест едно. Присъствал на руски банкети и преди, той знаеше, че именно от тостовете всички щяха да се накиснат. Това беше културен феномен. Руснаците можеха да продължат да пият, когато повечето ирландци са вече под масата (знаеше го от горчив опит), ала по-голямата част от американската делегация или не бе научила този урок, или тази нощ просто не им пукаше. Съветникът по националната сигурност поклати глава. Сто процента щяха да го научат утре сутринта. Точно тогава поднесоха основното меню и напълниха чашите с тъмночервено вино.
— О, Господи, роклята ми ще се пръсне!
— Това сигурно ще увеличи официалните развлечения — отбеляза съпругът й и си навлече свиреп поглед.
— Прекалено сте кльощава — подметна Головко, който седеше до нея, и така показа още един руски предразсъдък.
— А колко големи са децата ви? — попита Елена Головко. Също слаба според руските стандарти, тя бе професор по педиатрия и много приятна компания за вечеря.
— Американски обичай — отвърна Джак, като измъкна портфейла си и показа снимките. — Оливия, наричам я Сали. Това е малкият Джак, а това е последното.
— Синът ви се е метнал на вас, но момичетата са копия на майка си.
Джак се ухили.
— Което също е добре.
Големите търговски компании не са нищо повече от нормални фирми, ала за средностатистическия акционер остава загадка как точно търгуват те. Уолстрийт представляваше обширна колекция от погрешни наименования, като се започне от самата улица, която е широка приблизително колкото задна уличка в повечето американски жилищни райони, и дори тротоарите изглеждат прекалено тесни за пешеходния трафик, който поемат. Когато в една основна търговска къща, като например най-голямата от тях, „Мерил Линч“, постъпеха поръчки за закупуване, брокерите не отиваха да търсят, физически или електронно, някой, желаещ да продаде въпросната емисия. Вместо това всеки ден самата компания купуваше ограничен брой ценни книжа с емисии, за които се смяташе, че ще се търсят, и сетне очакваше потребителски интерес към тях. Купуването на сравнително големи пакети допринасяше за някаква отстъпка, нещо като цена на едро, а продажбите по принцип ставаха на малко по-високи цени. По този начин търговските къщи натрупваха пари от разликата в цените, обикновено около една осма от всеки пункт. Един пункт се равняваше на един долар и следователно една осма беше дванадесет цента и половина. Привидно нищожна възможност за печалба от ценни книжа, при които стойността на една акция понякога можеше да достигне стотици долари, този печалбен минимум се повтаряше ежедневно от много емисии и с времето нарастваше до огромна потенциална печалба, ако нещата вървяха добре. Не винаги обаче потръгваше и имаше възможност и търговските къщи да загубят мащабни суми в един пазар, където цените падат бързо и не според бюджетните им предвиждания. Имаше много афоризми, предупреждаващи за това. На хонконгските големи и активни борси се казваше, че пазарът „се изкачва като ескалатор и пада като асансьор“, но най-основната фраза се набиваше в ума на всеки нов „гений“ на гигантския дилърски партер в централата на „Мерил Линч“, намираща се в западната част на Уолстрийт: „Никога не приемай за дадено, че има купувач за онова, което искаш да продадеш.“ Разбира се, всеки вземаше това за дадено, понеже винаги имаше купувачи, поне що се отнася до периода, който обхващаше общата памет на фирмата, а той беше наистина голям.
Повечето от сделките обаче не ставаха с отделни инвеститори. От шестдесетте години взаимните фондове постепенно започнаха да контролират пазара. Наречени „институции“ и групирани под това название заедно с банки, застрахователни компании и пенсионни фондове, в действителност съществуваха далеч повече такива компании с общи капитали, отколкото ценни книжа на Нюйоркската фондова борса (все едно ловците да са повече от дивеча), и тези институции контролираха такива парични резерви, каквито умът не би могъл да побере. Те бяха толкова могъщи, че до голяма степен политиката им можеше наистина да повлияе силно на отделните емисии и дори, макар и за кратко, на целия пазар. А често „институциите“ се контролираха от една шепа хора и в много случаи само от един човек.