Окованият нарцис

Зората се плъзгаше през дърветата в отмиваща се бяла, бяла светлина, която оставяше дърветата да изглеждат като черна хартия срещу блестящото небе, когато дръпнах завесите и изпълни спалнята със здрачаващ се полумрак. Поставих много плътни завеси в стаята, когато Жан-Клод бе чест посетител. Нощната лампа изглеждаше бледа след блясъка на изгрева. Натаниел седеше на ъгъла на леглото до лампата. Носеше долнището на копринена къса пижама. Бяха от бледа лавандулова коприна, която отразяваше очите му и изглеждаше твърде деликатно за мъжко спално бельо. Винаги бях подозирала, че по-принцип шортите са направени за жена, но шортите са си шорти. Светлината на лампата образуваше червени отблясъци в кестенявата му коса, която се спускаше надолу по страните на тялото му като нещо топло и живо, почти отделно. Странно, във леопардовата форма, той бе черна пантера, така че този кафяв цвят изчезваше когато напуснеше човешката си форма.

Натаниел бе единственият от леопардите все още в човешка форма. Така че той бе единственият, който щеше да сподели леглото ми. Ако бяха коте-котенца, трябваше да спят другаде, но в човешка форма се стараехме да бъдем голяма купчина кученца Някак си бе по-малко удобно само с Натаниел, отколкото с повече от тях. Може би бе фактът, че дясното му зърно все още имаше кръг от зъбите ми.

-Не трябваше ли ухапването да е зараснало до сега? - попитах.

-Не се лекувам толкова бързо като други - каза бавно. - И следи от друг превръщач или дори вампири, зарастват дори по-бавно.

-Защо е така?

Той сви рамене.

-Защо среброто ни убива, а желязото не?

-Разбрах. - казах.

Прекарах ръка по все още влажната си коса. Бях се изкъпала и наистина носех пижама, не огромна тениска, което бе обичайното ми спално облекло. Макар че пижамата бе твърде голяма дума за елмазено зелена камизола и съчетаващи се гащета. Имах дълга до земята роба в същия нюанс зелено, така че всичко бе покрито, но Натаниел знаеше, че не съм облечена така заради него. Или поне се надявах да знае.

Той ме наблюдаваше да преминавам през стаята с внимателни очи. Бяхме преминали линия, той и аз, и белега на гърдата му продължаваше да ми го напомня. Не мисля, че Ричард би толерирал с Натаниел да споделяме леглото, не че наистина очаквах тримата да се скупчим заедно. Ох, по дяволите, не знаех какво да очаквам. Очаквах Ричард да дойде при мен след душа си. Но той бе изморен и бе изгрев, и бях уморена.

Прозвуча леко почукване по вратата. Казах:

-Влез. - като сърцето ми туптеше малко по-бързо.

Мърл отвори вратата и аз се надявах разочарованието да не се покаже на лицето ми. Неговото собствено лице не показваше нищо, така че не можех да предположа какво вижда на моето.

-Улфрик е в кухнята - изглеждаше некомфортно. - Той плаче.

Очите ми се разшириха.

-Моля?

Мърл погледна надолу, после нагоре, почти предизвикателно.

-Заповяда на бодигардите си да излязат от стаята и той плаче. Не знам защо.

Примигнах. Въпреки че бях уморена, бях развълнувана от мисълта за Ричард в къщата си, за него да дойде при мен, може би. Вместо секс щяхме да имаме нова сесия на държане на ръце и плачене на рамото. Мамка му.

Свих рамене и се опитах да се накарам да стоя изправена отново. Не ми трябваше да питам защо Мърл ми каза. От кого другиго Ричард би приел утеха? Дори не бях сто процента сигурно, че ще приеме утеха и от мен.

Отидох при вратата. Мърл я задържа отворена за мен и минах под ръката му без да ми се налага да се навеждам.

-Благодаря, че ми каза, Мърл. - промълвих, докато тръгнах към мрачната дневна. Шанг-Да се бе опрял на вратата до отворения коридор, който водеше към кухнята. Изглеждаше повече не на място отколкото съм го виждала преди. Не искаше да срещне очите ми. Какво ставаше?

Калеб се бе настанил на дивана с одеало и допълнителна възглавница. Стоеше изправен, с одеялото около кръста му. Бе гол от кръста нагоре и сигурно гол от кръста надолу, ако никой не го бе накарал да носи гащи. Надявах се някой да му е напомнил да постави чаршаф на дивана. Наблюдаваше ме как преминавам стаята и дори на бледата светлина на кухнята не ми харесваше как очите му ме следят.

-Хубава роба. - каза той.

Пренебрегнах го и отидох към вратата. Ричард седеше на кухненската маса, отворил всички завеси, така че стаята бе изпълнена с нежната светлина на изгрева. Дългата му до раменете коса бе изсушена до меха, пухкава маса. Никога не можех да изсуша косата си без да я превърна в нещо тънко и ужасно изглеждащо. Светлината на ранната сутринта накара косата му да изглежда по-златиста от обикновено, не кафява. Погледна нагоре и осъзнах, че златистият ефект има очертания на ореол заради изгряващото слънце. Рисуваше множество блестящи златни лъчи около него, оставяйки косата му светло кестенява около лицето, карайки кожата в центъра на тялото му да изглежда дори по-тъмна отколкото е, почти като сянка.