Окованият нарцис

Той кимна.

-Или ще извикам звяра на Шанг-Да, ако ти е нужно да го видиш още веднъж.

Кимнах.

- Добре.

Плъзна ръка през кръста ми, придръпвайки ме към него. Не изглеждаше толкова интимно, колкото докосването на зверовете ни вътре в нас. Джамил стоеше срещу нас. Бе съблякъл ризата и обувките си, но бе задържал панталоните. За пръв път ми направи впечатление това, че никога не съм го виждала гол, освен когато е бил наранен и близо до смъртта. Джамил не бе по небрежната голота. Един от малкото срамежливи познати превръщачи.

-Готов съм, Улфрик.

След това, което Ричард бе направил на Стефан, мисля че Джамил е ужасно доверяващ се. Но пък, всички се доверяваха на Ричард, той заслужава доверието. Не липсата на доверие бе проблема.

-Не се нуждая физически да докосвам някого, за да го направя, но е по-лесно по този начин, така че ще го докосна, за да можеш по-добре да разбереш как работи.

Кимнах, обвита в кръга от ръцете му, твърдостта на тялото му, коприненото докосване на зверовете ни, като друга ръка която ни държи един за друг.

Ричард докосна рамото на Джамил и усетих силата му да се придвижва напред като топъл вятър. Погали кожата на Джамил, а звяра на Ричард се придвижваше с него,

издърпвайки моя заедно с него. Силата на Ричард се закачаше с Джамил, ласкаейки, най-добрата аналогия, за която можех да се сетя бе като някой, който се опитва да приласкае котка да слезе от някое дърво. Привиквайки жестове, говорейки сладко, обещавайки галене и глезене, само ако слезе. Но звяра на Джамил не слезе, той излезе. Изскочи през центъра на същността му като светла златна мъгла, почти с форма. Видях звяра му за момент, както бях видяла този на Мика по-рано, тогава Джамил падна на земята, а големият му гръб започна да се вълнува като вода под напора на силен вятър. Вълкът излезе през гърба му, а тялото му се разтваряше в тъмна покрита с козина форма, така че човешкото му тяло се превърна във вълк като обръщане на монета, независимо ези или тура, монетата е една и съща. Усетих правилността, хармонията. Джамил бе приел какво е , нямаше конфликт между него и звяра му. Никога не съм го виждала във вълчата му форма, полу-човек, полу-вълк да, но не и този вълк с големината на пони. Бе като най-страшния кошмар на Червената шапчица. Вълкът тръсна козината си и разбрах, че е суха. Имаше доста от тази бистра, слузеста течност по земята, но много малко от нея бе по самият вълк. Още една метафизическа мистерия - как върколаците остават сухи като се превръщат сред такава бъркотия.