Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Вярно е, но аз не съм невинен — казах. — Безбожник, да. Аз съм рожба на безбожници и това ме радва. Но аз зная какво са доброто и злото — в много практически смисъл, и аз съм Тифон, братоубиецът, а не убиеца на Тифон, и ти трябва да го знаеш.
Той кимна и леко повдигна вежди. Вече нямаше нужда да се усмихва, за да прилича на човек. Сега виждах лицето му да изразява чувство, макар и по него да нямаше нито една бръчица.
— Ала ти и не търсиш някаква система, за да оправдаеш това. И точно това имам предвид, когато говоря за невинност. Ти си виновен за убийствата на смъртни, защото си бил превърнат в създание, което се храни с кръв и смърт, но не си виновен в лъжа и в изграждане на велики мисловни системи на мрака и злото вътре в себе си.
— Вярно е.
— Да си безбожник вероятно е първата крачка към невинността — рече той. — да изгубиш представата за грях и подчинение, лицемерната скръб по изгубеното.
— Значи като говориш за невинност, ти говориш не за липсата на опит, а за липсата на илюзии.
— За липсата на нужда от илюзии — поясни той. — За обич и уважение към онова, което е пред очите ти.
Въздъхнах. Чак сега се отпуснах в креслото и се замислих над това, над връзката му с Ники и казаното от Ники за светлината, вечната светлина. За това ли бе говорил той?
Марий като че също се бе умислил. И той се бе отпуснал в креслото, както от самото начало, загледан в нощното небе зад отворените врати — притворил очи и с леко напрегнати устни.
— Но не само твоят дух бе това, което ме привлече — продължи той.
— А също и твоята честност. И начинът, по който ти стана един от нас.
— Значи знаеш и всичко това.
— Да, всичко — и с това той приключи с въпроса. — Ти се появи в края на една епоха, по време, когато светът преживява промени, каквито не е и сънувал. Същото беше и с мен. Аз се родих и възмъжах във време, когато древният свят, както сега го наричаме, отиваше към края си. Старите вярвания бяха се изхабили и възходът на нов бог идеше.
— Кога е било това време? — попитах развълнувано.
— В годините на царуването на Август Цезар, скоро след като Рим бе станал империя, когато вярата в боговете, въпреки благородното й предназначение, бе мъртва.
Позволих му да види как потресът и удоволствието се изписват по лицето ми. Дори за миг не се усъмних в казаното от него. Вдигнах ръка към главата си, като че трябваше малко да се поокопитя.
Ала той продължи:
— Простият народ от онова време още изповядваше религията, също както сега. И за тях тя бе обичай, суеверие, магия на стихиите, извършване на обреди, чиито корени се губеха в древността, също както днес. Но обществото на онези, които раждаха идеи… които насочваха и изпреварваха хода на историята, бе свят безбожен и безнадеждно лишен от наивност, като европейското общество в днешно време, в днешната епоха.
— След като прочетох Цицерон, Овидий и Лукреций и на мен така ми се стори.
Той кимна и леко вдигна рамене.
— Хиляда и осемстотин години бяха нужни, за да се върнем към скептицизма, към равнището на практичност, което по онова време бе нашето ежедневно състояние на духа. Но историята в никакъв случай не се повтаря, и тъкмо това е изумителното.
— За какво говориш?
— Огледай се! В Европа се случват неща, които са абсолютна новост. Ценността, която се отдава на човешкия живот, е по-висока от всякога. Мъдростта и философията са съпроводени от нови открития в науката, нови изобретения, които могат напълно да променят човешкото съществуване. Но това е история само по себе си, това е бъдещето. Смисълът е в това, че си роден на ръба, когато старият мироглед умира. Така беше и с мен. Ти съзря без вяра, ала въпреки това не си циник. Същото бе и с мен. Случи се така, че ние изскочихме от пукнатината между вярата и отчаянието.
А Ники падна в нея и загина — помислих си аз.
— Затова и въпросите ти са по-различни от въпросите на онези, родени за безсмъртието по времето на християнския бог.